Тайната на Сенеф

62.

Винсънт Д’Агоста и Лора Хейуърд притичаха между кадифените въжета, спуснаха се по стъпалата на музея и се понесоха по „Мюзиъм Драйв“. Входът към метрото се намираше на ъгъла на 81-а улица – очукан метален навес, покрит с потъмнели медни плочи. Наблизо Д’Агоста забеляза паркирания телевизионен ван, от който излизаха многобройни кабели, виеха се през ливадата и изчезваха в един от прозорците на музея. На покрива на вана бе разположена бяла сателитна чиния.

— Насам! – Д’Агоста си запроправя път през тълпата, като здраво стискаше брадвата. Хейуърд вървеше до него и размахваше на всички посоки полицейската си значка.

— НПУ – викаше тя. – Направете път, моля.

В случаите, когато тълпата зяпачи не проявяваше ентусиазъм от идеята да се дръпне, Д’Агоста вдигаше брадвата над главата си с две ръце и бавно започваше да я снишава. Пред тях веднага се отваряше спретната пътечка.

Изтичаха до задния край на вана. Хейуърд държеше тълпата назад, докато Д’Агоста се изкатери по бронята и оттам на покрива.

От возилото изскочи някакъв мъж.

— Какво, по дяволите, правите? – кресна той. – Тук приемаме на живо!

— НПУ, отдел „Убийства“ – съобщи Хейуърд и се изпречи между мъжа и колата.

Д’Агоста се закрепи на покрива на вана и отново вдигна брадвата над главата си.

— Хей, не може така!

— Само стой и гледай. – С един страхотен удар Д’Агоста отнесе металните подпорки, които крепяха сателитната чиния и ги запрати настрани. След това халоса чинията с плоския край на секирата: веднъж, втори път… Със скърцане на метал тя се прекатури през ръба на бронята и падна с трясък на улицата.

— Вие луд ли сте…? – подхвана го техникът.

Без да му обръща внимание, Д’Агоста скочи, хвърли брадвата настрана и двамата с Хейуърд се затичаха през множеството по посока на входа към метрото.

Д’Агоста смътно съзнаваше, че до него тича Лора Хейуърд: неговата Лора, която беше наредила да го изхвърлят от кабинета й едва преди няколко дни. Беше си помислил, че я е загубил безвъзвратно – но ето че тя го беше потърсила.

Тя го беше потърсила. Приятна мисъл. Той си отбеляза да се върне към нея, ако преживееше остатъка от нощта.

Щом достигнаха входа, те се спуснаха по стълбите и се насочиха към будката за билети. Хейуърд тикна значката си под носа на жената вътре.

— Капитан Хейуърд, отдел „Убийства“ към НПУ. – В музея има проблем и се налага да опразним станцията. Позвънете на транспортните власти и ги накарайте да отцепят района до нова заповед. Не искам никакви мотриси да спират тук. Разбрахте ли ме?

— Да, мадам.

Те прескочиха бариерата, втурнаха се по коридора и излязоха на самата спирка. Все още беше рано – нямаше девет – и двайсетина души чакаха метрото. Хейуърд прекоси платформата и Д’Агоста я последва. В дъното коридорът се разклоняваше и отгоре висеше голяма табела с надпис:

Коридорът беше преграден с ръждясала метална решетка, заключена с масивен катинар.

— По-добре поговори с хората – прошепна Хейуърд, след което извади пистолета си и го насочи към ключалката.

Д’Агоста кимна. Върна се на платформата и вдигна значката си така, че чакащите да я видят.

— НПУ. Опразнете станцията. Всички навън.

Хората го изгледаха незаинтересовано.

— Вън! Полицейска акция! Омитайте се.

Звукът от двата изстрела прокънтя в затвореното пространство и сякаш ги събуди. Те се придвижиха към изходите, внезапно разтревожени, и всред обърканите разговори Д’Агоста чу думите „терорист“ и „бомба“.

— Искам всички да излязат спокойно и без паника – подвикна той след тях.

Звукът от третия изстрел напълно опразни спирката. Д’Агоста изтича обратно при Хейуърд, която се бореше с решетката. Помогна й да я отворят и заедно се вмъкнаха от другата страна.

Пред тях се простираше прав участък от около сто метра, след което коридорът рязко завиваше към подземния вход на музея. Мозайки по стените изобразяваха скелети на бозайници и динозаври, а на места имаше парцаливи плакати, обявяващи предстоящи музейни изложения, включително и някои по-нови, по случай „Гробницата на Сенеф“. Хейуърд измъкна от джоба си сгънатите скици и ги разпростря по циментовия под. Целите бяха покрити с надраскани бележки – на Д’Агоста му се стори, че ги е преглеждала нееднократно.

— Това тук е гробницата – каза Хейуърд, като посочи картата. – А ето и подземният тунел. Точно тук, между един от ъглите на гробницата и този тунел, бетонната стена изтънява до около две стъпки.

Д’Агоста клекна и разгледа скицата.

— Не виждам точни обозначения на размерите.

— Няма такива. Огледаха само гробницата, останалото са предположения.

Д’Агоста се намръщи.

— Мащабът е 100:1 см. Не дава особена прецизност.

— Не.

Тя задържа поглед върху картата, след което събра листовете от земята, повървя четиридесетина метра надолу по коридора и отново спря.

— Бих казала, че слабото място е точно тук.

Ревът на приближаваща мотриса изпълни въздуха, докато влакът преминаваше през станцията, без да спре, след което бързо отмря в далечината.

— Била ли си в гробницата? – попита Д’Агоста.

— Вини, аз на практика живеех в гробницата.

— И там метрото се чува?

— През цялото време. Така и не успяха да звукоизолират.

Д’Агоста долепи ухо до стената.

— Щом те чуват, би трябвало и ние да чуем какво става вътре.

— За тази цел би трябвало да вдигат доста шум.

Той се изправи и погледна Хейуърд.

— Вдигат и още как.

След което отново притисна ухо до стената.