Тайната на Сенеф

24.

Нора седеше край една малка, покрита със сукно, маса в откритата сводеста част на „Обезопасена зона“ и чакаше. Беше се изненадала, когато откри колко лесно бе получила достъп до нея – макар че действително Менцес много я беше облекчил откъм бумащината. Истината беше, че съвсем малко куратори – дори сред най-добрите – можеха да се доберат до това място, без да преминат преди това през какви ли не бюрократични изпитания. „Обезопасената зона“ се използваше не само за съхранение на най-ценните и пораждащите полемики колекции – тук също така се пазеха и архивите, които документираха най-деликатните тайни на музея. Фактът, че се бе добрала дотук толкова безпрепятствено – и то в пет следобед, в момент, когато целият музей бе нащрек – само доказваше колко важна е Гробницата на Сенеф.

Архивистката изникна от сумрачното хранилище с пожълтяла папка, която остави пред Нора.

— Намерих я.

— Страхотно.

— Моля, подпишете се тук.

— Чакам моя колега, доктор Уичърли – каза тя, след като разписа бланката и я върна на жената.

— Приготвила съм цялата документация, която ще му е необходима.

— Благодаря.

Архивистката кимна.

— Сега ще ви заключа.

Тя затвори вратата и остави Нора в настъпилата тишина. Нора се загледа в тънката папка и усети бодване на любопитство. Върху нея пишеше само Гробница на Сенеф: кореспонденция, документи, 1933-35 г.

Отвори я. Най-отгоре имаше написано на машина писмо – скъпа, богато украсена хартия, изящно гравирана в червено и златно. Беше написано от бея на Болбаса и вероятно бе същото, което се цитираше във вестникарските статии, които Нора бе видяла. Съдържанието беше изпълнено с уверения в това, че гробът е прокълнат – прозрачен трик с очевидната цел да бъде върнат в Египет.

Прелисти към следващите документи: многословни полицейски доклади от някой си детектив сержант Джерълд О‘Баниън, написани на ръка с красивия почерк, характерен за онова време. Тя ги прегледа с интерес, след което премина към остатъка от купчината: паметни бележки и писма до градски служители и до полицията, изпратени в очевидно успешен опит да се скрие истинската история, описана в полицейските рапорти, и да не става достояние на пресата. Нора преминаваше от един документ на друг, заинтригувана и възхитена от това, което разказваха, и най-сетне започваше да проумява защо музеят навремето бе закрил изложбата с такова явно нетърпение.

Подскочи, щом едно леко изписукване оповести, че вратата се отваря. Когато се обърна, видя стройния, елегантен силует на Ейдриън Уичърли, облегнат на металната каса. Мъжът се усмихна ослепително.

— Здравей, Нора.

— Здрасти.

Той се поизправи, приглади костюма си и нагласи бездруго идеално направения уиндзорски възел на вратовръзката си.

— Какво би могло да прави едно такова симпатично момиче като теб в подобно прашасало място?

— Регистрира ли се?

— Je suis en regie*. Той се разсмя, приближи се и се надвеси над рамото й. Беше толкова близо, че тя усещаше мириса на скъпия му афтършейв и освежителя му за уста. – Какво имаме тук?

[* Аз съм самото въплъщение на порядъка (фр.). – Б.пр.]

Архивистката надникна в помещението.

— Готови ли сте да ви заключа?

— Разбира се, непременно ни заключете. – И Уичърли намигна на Нора.

— Защо не седнеш, Ейдриън? – рече тя хладно.

— Няма да възразя. – Той придърпа един стар дървен стол към масата, избърса праха от седалката с копринена носна кърпа и се отпусна.

— Някакви неприятни изненади? – попита той Нора, като се наведе напред.

— Съвсем определено.

Уичърли беше прекалено близо и тя се отдръпна възможно най-незабележимо. При все че отначало той се бе проявил като олицетворение на добрите обноски, напоследък съучастническите му смигвания и „случайните“, чести докосвания я караха да вярва, че всъщност е много по-несериозен, отколкото си бе мислила. Все пак засега отношенията им си оставаха на професионално равнище и тя се надяваше това да продължи.

— Кажи за какво става дума.

— Само прегледах документите, така че още не съм видяла пълната картина, но накратко ето какво разбрах. Сутринта на трети март 1933-а пазачите, които дошли да отворят гробницата, установили, че тя е разбита. Много от предметите вътре били заграбени. Мумията липсвала, макар че по-късно била открита в една от съседните стаи – зле повредена. Когато надзърнали в саркофага, открили в него друго тяло. Току-що убит труп, както се оказало.

— Невероятно! Точно като оня, как му беше името… Демео.

— Нещо такова, макар че приликата спира дотук. Тялото принадлежало на Джулия Кавендиш, богата дама от нюйоркския хайлайф. По една случайност се оказва, че е била внучка на Уилям Спраг.

— Спраг?

— Той бил човекът, който купил гроба от последния барон Ретрей и го докарал в музея.

— Разбирам.

— Кавендиш била патрон на музея. Както изглежда, е имала доста лоша слава на… Е, да се изразя по-меко – развратница.

— Как така?

— Ходела по баровете и си избирала млади мъже от работническата класа – рибари, докери и тем подобни.

— И какво правела с тях? – попита Уичърли с похотлива усмивка.

— Използвай въображението си, Ейдриън – отвърна тя сухо. – Както и да е, тялото й било обезобразено, но вестниците не разказват в подробности.

— Доста експлозивен материал за трийсетте, бих казал.

— Да. Семейството й и музеят отчаяно се опитвали да покрият случката – по различни причини, разбира се – и, както изглежда, са се справили похвално.

— Предполагам, че пресата е била по-склонна към сътрудничество по онова време. Не са били търсачи на евтини сензации, каквито са днешните.

Нора се запита дали Уичърли знае, че съпругът й е репортер.

— Тъй или иначе разследването на убийството на Кавендиш още не било завършило, когато историята се повторила. Този път обезобразеното тяло принадлежало на Монгомъри Болт, далечен сродник на Джон Джейкъб Астър, черната овца в семейството. По това време охранявали гробницата и през нощта, но убиецът зашеметил пазача, преди да метне тялото на Болт в саркофага. Върху трупа била открита бележка. В тази папка има копие от нея.

Тя издърпа един пожълтял лист. На него бе изобразено Окото на Хор и още няколко йероглифа. Уичърли ги изгледа съсредоточено.

— „Проклятието на Амут поразява всеки, който влезе!“ – произнесе той. – Който и да го е написал, е бил невеж. Престъпникът едва е запомнил йероглифите. Дори не са нарисувани правилно. Груб фалшификат.

— Да. Веднага установили това. – Тя разгърна още няколко документа. – Ето и полицейският доклад по случая.

— Сюжетът се заплита. – Уичърли й намигна и придърпа стола си по-близо.

— Полицията обърнала внимание на връзката с Джон Джейкъб Астър. Той бил подпомогнал финансирането на инсталирането на гробницата. Една от хипотезите била, че някой си отмъщава на отговорните за появата на гроба в музея. Съвсем естествено, подозренията паднали върху бея на Болбаса.

— Онова приятелче, което твърдяло, че гробът е прокълнат.

— Точно така. Все пак той насъскал цялата преса срещу музея. На всичкото отгоре се оказва, че дори не е бил истински бей – каквото и да значи това. Тук има справка за него.

Уичърли взе документа и изсумтя.

— Бивш търговец на килими, направил големи пари.

— За пореден път музеят, наред с опечалените роднини, съумял да избегне всякаква публичност – не успял обаче да спре плъзналите слухове. След време властите установили, че беят на Болбаса се е върнал в Египет преди убийствата, но заподозрели, че е наел хора в Ню Йорк. Ала дори да се окажело вярно, излизало, че наемниците са твърде умни, за да ги хванат. И когато станало третото убийство…

— Отново?

— Този път жертвата била възрастна дама, която живеела в квартала. Отнело им известно време да направят връзката – оказва се, че жената е далечна роднина на Кахорс, човека, който пръв открил гробницата. До този момент музеят гъмжал от слухове като пчелен кошер. Историята започнала да излиза и извън пределите му. Всички спиритисти-шарлатани, псевдомедиуми и лъжливи гледачки на карти таро се събирали край вратите на сградата, а нюйоркчани налапали идеята за прокобата като топъл хляб.

— Лековерни глупци!

— Може би. Във всеки случай това опразнило музея. Полицейското разследване стигнало до задънена улица, така че от музея решили да се презастраховат. Като използвали построяването на пешеходния тунел към метростанцията на 81-а улица за претекст, те затворили гробницата и я запечатали. Убийствата секнали, слуховете постепенно замрели и Гробницата на Сенеф потънала в забрава.

— Ами полицейските разследвания?

— Случаите си останали неразрешени. Макар от полицията да били убедени, че зад тях стои беят, така и не могли да намерят доказателства.

Уичърли се изправи от стола си.

— Това е много впечатляваща история, Нора.

— Определено е такава.

— Какво смяташ да правиш с нея?

— От една страна, може да се окаже интересна подробност от историята на гроба. Но имам чувството, че музеят няма да изгаря от желание да я публикува, а не съм сигурна, че и аз го искам. По-скоро ще се фокусирам върху археологическия аспект, върху това да покажем на хората какво е представлявал Древния Египет.

— Съгласен съм с теб, Нора.

— Има и друга причина, която може би е даже по-важна. Това ново убийство в музея носи някои прилики с предишните. Хората ще говорят, ще тръгнат слухове.

— Те вече тръгнаха.

— Е, да. Самата аз чух доста. Но при всички положения не ни трябва нищо, което да помрачи откриването.

— Съвършено вярно.

— Добре. Ще напиша доклад за Менцес с нашата препоръка този материал да не става публично достояние. – Тя затвори папката. – И това приключва въпроса.

Настъпи тишина. Уичърли бе станал от мястото си и отново стоеше зад нея, взрян в разпилените документи в папката. Протегна се и взе един, зачете се, върна го обратно. Тя усети ръката му на рамото си и се стегна.

Миг по-късно почувства устните му по врата си, които докосваха кожата й леко като крила на пеперуда.

Нора рязко се изправи и се обърна. Той стоеше близо до нея, а сините му очи проблясваха.

— Съжалявам, ако съм те стреснал. – И той се усмихна, разкривайки порцелановите си зъби. – Не успях да се удържа. Намирам те за опустошително привлекателна.

Продължи да й се усмихва, от него се излъчваше самоувереност и чар. Беше по-елегантен и красив, отколкото един мъж имаше право.

— В случай, че не си забелязал, аз съм омъжена – каза тя.

— Ще си прекараме страхотно и няма нужда никой никога да разбира за това.

— Но аз ще знам.

Той се усмихна и нежно сложи ръка на рамото й.

— Искам да се любя с теб, Нора.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Ейдриън, ти си очарователен и интелигентен мъж. Сигурна съм, че много жени биха желали да ти отвърнат.

Усмивката му се разшири.

— Но аз не съм една от тях.

— Но, прекрасна Нора…

— Това не беше ли достатъчно ясно казано? Нямам ни най-малко желание да се любя с теб Ейдриън – дори и да не бях омъжена.

Уичърли стоеше потресен, на лицето му се изписа усилието да възприеме внезапния обрат в ситуацията.

— Не желая да те обиждам, а просто да се изразя недвусмислено, тъй като досегашните ми опити да ти демонстрирам липсата си на интерес изглежда не стигнаха до теб. Моля те, не ме карай да бъда по-груба, отколкото е необходимо.

Тя видя как кръвта се оттегля от лицето му. Самообладанието му се изплъзна за момент, разкривайки нещо, което Нора подозираше: едно разглезено дете, благословено с отличен външен вид и ум, което си бе изградило твърдата увереност, че ще получи всичко, което пожелае.

Той се опита да смутолеви нещо като извинение и Нора си позволи да заговори по-меко.

— Виж, Ейдриън, хайде просто да го забравим, става ли? Все едно не се е случвало. Никога няма да го споменаваме повече.

— Съвсем правилно, да. Много благоприличен жест от твоя страна. Благодаря ти, Нора.

Сега лицето му гореше от смущение и той изглеждаше съсипан. Не можеше да не изпита съчувствие към него. Тя си помисли, че сигурно е първата жена, която някога му е отказвала.

— Трябва да напиша доклад за Менцес – каза Нора възможно най-меко. – А и ми се струва, че имаш нужда от свеж въздух. Защо не се поразходиш малко из сградата?

— Да, добро предложение, благодаря.

— Ще се видим след малко.

— Да.

И като се движеше сковано като робот, Уичърли отиде до интеркома и натисна бутона за отключване. Когато вратата се отвори, изчезна навън, без да каже нищо и Нора отново остана сама в тишината.