Тайната на Сенеф

67.

— Поднасяме закуската в шест, сър – каза прислужникът на красивия, безукорно облечен джентълмен в частното купе.

— Предпочитам да я сервирате в спалнята ми. Благодаря ви предварително за услугата.

Прислужникът погледна надолу към двайсетдоларовата банкнота, мушната в ръката му.

— Няма проблем, сър, изобщо няма проблем. Има ли нещо друго, което мога да направя за вас?

— Да. Можете да ми донесете изстудена чаша, натрошен лед, бутилка студена газирана вода и кутия захар на бучки.

— Много добре, сър. Връщам се след минутка. – Мъжът излезе от купето с усмивка и поклон, като затвори вратата след себе си с почти благоговейно внимание.

Диоген Пендъргаст гледаше как ниският прислужник тръгна по коридора и изчезна от поглед. Чу стъпките му да заглъхват, чу затръшването на тежката врата в края на вагона на мотрисата. Чу безбройните звуци на гара Пен, смесени, но въпреки това различни в съзнанието му: отливът и потокът от разговори извън влака, звучните монотонни съобщения на диспечера.

Той отмести поглед към прозореца и огледа лениво платформата. Приветства го пейзаж от сивкави сенки. Един едър началник-влак търпеливо даваше напътствия на млада жена с бебе. Покрай тях притича пътник с куфарче в ръка, бързайки да хване последния експрес от Мидтаун за Доувър на съседния перон. Слаба възрастна жена мудно се влачеше на несигурните си крака. Тя спря и втренчи очи във влака, след това погледна билета си, преди да продължи нататък.

Диоген ги видя всички, но ги удостои с малко внимание. Те бяха просто ефимерни образи, развлечение за съзнанието му… което да го отвлича от други, по-вбесяващи мисли.

След първите няколко минути – мигове на страдание, невяра и нажежена до бяло ярост – той повече или по-малко бе успявал да държи мисълта за собствения си провал на разстояние. Истината беше, че предвид обстоятелствата се бе справял доста добре: винаги бе имал многобройни планове за изход от ситуацията и тази вечер бе осъществил най-подходящия от тях до последната подробност. Беше минал едва половин час, откакто бе напуснал музея. А вече благополучно седеше в „Лейк Шамплен“, нощния влак за Монреал. Това беше идеалният влак за целта му: спираше на Колд Спринг, на Хъдсън за смяна на електрическия локомотив с дизелов и на всички пътници се даваха трийсет минути да се поразтъпчат.

Диоген щеше да използва това време да направи една последна визита на старата си приятелка Марго Грийн.

Спринцовката за подкожна инжекция бе вече пълна и нежно сгушена в подаръчната си кутия, красиво опакована и превързана с панделка. Тя беше пъхната в куфара заедно с най-ценните му вещи – албумите с изрезки, личната му фармакопея на халюциногени и опиати, зловещите малки дрънкулки и играчки, които никой, който ги бе зърнал, не бе оживял – всичко набутано в горното отделение. Достатъчно дрехи и дегизировка, за да стигне безопасно до дома, висяха в чантата за костюми в малкия килер до вратата. А в джоба му на сигурно лежаха документите и паспортите му.

Сега всичко, което оставаше, беше да мисли колкото се може по-малко за онова, което се бе случило. Той постигаше това като отново и отново насочваше мислите си към Марго Грийн.

В изтощителните му дисциплинирани подготовки за светлинно-звуковото шоу тя беше единственото развлечение, което си бе позволил. Тя беше единственото продължение на по-раншните етапи от плана му. За разлика от другите, тя бе лесна мишена, от която можеше да се отърве с малък риск, време или усилие.

Какво го бе привлякло специално в нея – по-силно, от да кажем Уилям Смитбак, Нора Кели, Винсънт Д’Агоста или Лора Хейуърд? Не беше сигурен, но предполагаше, че е дългата й свързаност с музея – с помпозните, скучни, шибани, дидактични, жалки, безинтересни, закостенели мозъци, сред които бе погребан – като Хюго Менцес – за много повече години, отколкото му се искаше да преброи. Беше непоносимо проточила се агония. Всички те трябваше да бъдат ликвидирани от светлинно-звуковото шоу – с изключение на нея. Беше се провалил с останалите, но с нея нямаше да допусне да се провали.

Доставяше му удоволствие да прави състрадателните си визити в нейното състояние на кома, което се бе погрижил да удължи, държейки я на ръба на смъртта, докато сърцето на овдовялата й майка се късаше от мъка. Беше една отвара от страдание, от което той пиеше на големи глътки и чийто стипчив вкус възобновяваше жаждата му за живата смърт, която бе негов живот.

На вратата се почука.

— Влез – каза Диоген.

Прислужникът вкара портативен бар на колелца, който разположи на свързаната с него масичка.

— Нещо друго, сър?

— За момента – не. Можете да приготвите леглото ми за след час.

— Много добре, сър. Тогава ще взема поръчката ви за закуска. – И мъжът се оттегли с пореден почтителен поклон.

Диоген остана седнал още известно време, загледан навън към перона. После бавно извади плоска сребърна манерка от вътрешния джоб на сакото си. Отвори я и изля стотина грама от яркозелената течност – която му изглеждаше бледосива – в чашата на портативния бар. След това измъкна една лъжица от кожената си чанта: сребърна лъжица с гравирания родов герб на семейство Пендъргаст на дръжката, малко стопена накрая. Държеше я както друг би държал новороденото си дете. Внимателно, нежно той сложи лъжицата напречно върху чашата и пусна бучка захар вътре. След това взе охладената вода и я изля върху бучката капка по капка. Преливайки над краищата на лъжицата като захарен шадраван, подсладената вода падна в течността отдолу, като се превърна първо в млечнозелен, а след това в красив опалесцентен нефрит – доколкото очите му бяха в състояние да възприемат цветно.

Всичко това бе направено без и най-малката следа на припряност.

Диоген внимателно остави лъжицата настрана и вдигна чашата към устните си, наслаждавайки се на леко горчивия вкус. Той завинти капачката на манерката и я прибра обратно в джоба си. Това беше единственият съвременен абсент, който бе открил, съдържащ същата отлична пропорция пелинов екстракт, както в старите рецепти от деветнайсети век. И затова бе достоен да се пие по традиционния начин.

Той отпи още една глътка и се облегна удобно в стола. Какво беше казал Оскар Уайлд за пиенето на абсент? Първият етап прилича на обикновено пиене, вторият – когато започнеш да виждаш чудовища и жестоки неща, но ако можеш да проявиш упорство, ще се издигнеш до третия стадий, когато ще виждаш неща, които искаш да виждаш, удивителни, странни неща.

Странно как, независимо от количеството изпит алкохол, Диоген никога не беше стигал до втория етап – не че особено се бе старал.

Малкият високоговорител високо на стената се обади:

Докато слушаше Диоген се усмихна леко. „Лейк Шамплен“ беше един от двата луксозни пътнически влака, все още използвани от Амтрак. Като взе две свързани спални в първа класа и ги остави отворени помежду им, Диоген си осигури един доста удобен апартамент. По един престъпно небрежен начин политиците бяха позволили американския железопътен транспорт – на времето обект на завист от цял свят – да бъде занемарен и доведен до разруха. Но това също беше мимолетно неудобство: скоро щеше да се върне в Европа, където хората разбираха от удобно и приятно пътуване.

Отвън край прозореца бързо премина запъхтяна жена, един прислужник подтичваше след нея, натоварен с куфарите й. Диоген вдигна чашата си, разклащайки леко бисерната течност. Влакът щеше да тръгне всеки момент. И сега за първи път – предпазливо, като човек, който се приближава към опасно животно – той си позволи кратък миг на размисъл.

Беше почти непоносимо да мисли за това. Петнайсет години планиране, грижливо дегизиране, ловка интрига, изобретателен похват… и всичко това за нищо. Мисълта за цялата работа и времето, които бе вложил само в Менцес – да измисли историята му, да изучи занаята му, да получи назначение, да работи години наред, да присъства на всичките тъпи събрания и да слуша бездарното мънкане на сухите куратори – всичко това бе напълно достатъчно да го запрати по спиралата на умопомрачението. А след това дойде и последното представление – в целия си объркан и страховит блясък: педантичното медицинско изследване за това как да се превърнат напълно нормални хора в кръвожадни социопати, без да се използва нищо друго, освен звук и светлина – изваждането от строя на инхибиторния мозъчен път с помощта на лазерна светлина, травмираща енториналния кортекс и сливиците, което спомагаше за отприщването на рудиментарни функции… И тогава идваше ред на собственото му специално светлинно-звуково шоу, прикрито зад мултимедийното представление, което щеше да подчини всички – и изпробването му върху техника и онзи задник, Уичърли…

Всичко беше толкова перфектно. Дори проклятието на гробницата, което той бе използвал толкова красиво, добавяше ефект на изисканост: размекваше хората и ги подготвяше психологически за кошмара на светлинно-звуковото шоу. Би могло да проработи. Всъщност бе проработило – с изключение на един елемент, който никога не би могъл да предвиди: бягството на брат му от Херкмур. Как бе успял? И все пак се бе появил на сцената точно навреме, за да развали всичко за пореден път.

Колко типично за Алойзиъс. Алойзиъс, който – като по-малко надарения брат – винаги бе изпитвал мрачно удоволствие от това да съсипва нещата, които той съграждаше с любов. Алойзиъс, който, давайки си сметка, че винаги ще бъде задминаван в интелектуално отношение, бе направил крайната стъпка да го подложи на едно Събитие, което със сигурност да…

На това място ръката, която държеше чашата, започна да трепери и Диоген незабавно прекрати този ред на мисли. Нямаше значение: той щеше да остави на брат си още един подарък за свое собствено удоволствие: ужасната смърт на Марго Грийн.

Проскърцаха спирачки; от високоговорителите прозвуча поредното съобщение на диспечера, след което сред скриптене на метални колела влакът запълзя по перона. Диоген бе на път: Колд Спринг, Канада, Европа и у дома.

У дома. Само мисълта да се озове отново в библиотеката си сред неговите съкровища, прегръдката на една атмосфера, създадена с толкова любов и старание, така че да отговаря на всичките му капризи, му помагаше да възвърне хладнокръвието си. Точно в този дом преди толкова години той бе планирал идеалното си престъпление. И пак оттам можеше отново да го направи. Все още бе сравнително млад. Оставаха му много години. Повече от достатъчно, за да създаде план – по-добър план.

Той отпи по-дълбока глътка абсент. В своята ярост и шок пропускаше нещо: беше успял, поне отчасти. Бе наранил брат си ужасно. Алойзиъс бе публично унижен, обвинен за убийствата на собствените си приятели и изпратен в затвора. Може и да беше свободен временно, но все още го издирваха: бягството само щеше да задълбочи проблемите му. Нямаше никога да може да си отдъхне или да има истинска почивка. Вечно щеше да бъде преследван. За един толкова затворен човек престоят зад решетките сигурно е бил крайно унизителен.

Да, Диоген бе постигнал много. Той беше ударил брат си в най-важното и най-чувствително място. Докато Алойзиъс гниеше в килията си, той бе прелъстил повереницата му. Какво изискано удоволствие беше само! Удивително: стогодишно детство… И все пак такава свежест, невинност и наивност. Всяка мрежа, в която я бе уплел, всяка цинична лъжа, която беше изрекъл му доставяше радост: особено дългите и многословни дискусии върху цветовете. В този момент тя сигурно вече бе мъртва и лежеше в локва от собствената си кръв. Да, убийството беше едно нещо: но самоубийството, истинското самоубийство, бе най-тежкият удар.

Той вкуси поредната глътка и се загледа през прозореца. Доближаваше се до втория етап в пиенето на абсента, описан от Оскар Уайлд: разсъжденията над чудовищни и жестоки образи – и той искаше да задържи в съзнанието си подобно успокояващ балсам един конкретен образ: как брат му се е надвесил над мъртвото тяло на Констанс и чете писмото. Тази представа щеше да го умиротворява, подхранва и радва, докато пристигнеше у дома…

Вратата на купето му се плъзна с тракане. Диоген изправи рамене, като приглади ризата на гърдите си и плъзна ръка в джоба на костюма, за да потърси билета си. Но човекът, който стоеше в коридора, не беше кондукторът: бе крехката възрастна дама, която бе видял да крета по платформата преди няколко минути.

Той се намръщи.

— Това е частно купе – произнесе резервирано.

Жената не отвърна. Вместо това тя направи стъпка напред в помещението.

Внезапно Диоген почувства тревога. Не беше нещо определено, но шестото му чувство веднага закрещя за опасност. А после, когато жената бръкна в чантичката си, той осъзна каква е причината: това вече не бяха бавните, колебливи движения на старица. Бяха гъвкави и бързи – и сякаш имаха ужасна цел. Но преди да успее да помръдне, ръката се измъкна от чантата, стиснала пистолет.

Диоген замръзна. Пистолетът бе старинен, истинска реликва: мръсен, покрит с ръжда. Почти против волята си Диоген плъзна очи по силуета на жената и накрая погледна лицето й. Тогава разпозна бездънните очи, които го гледаха без всякакво изражение изпод перуката. Разпозна ги ясно.

Дулото се надигна към него.

Диоген скочи на крака, абсентът се разля по ризата и панталоните му и той се хвърли назад, докато тя дърпаше спусъка.

Нищо.

Той се изправи, а сърцето му блъскаше лудо. Осени го мисълта, че тя никога не е държала оръжие преди – не знаеше как да се прицели и все още не бе махнала предпазителя. Диоген скочи към нея, но докато го правеше чу изщракването на предпазителя и тясното пространство на купето се разтърси от страхотен бумтеж. Един куршум проби дупка в тънката ламарина над главата му, той се извъртя и падна настрани.

Скочи на крака, а жената пристъпи напред като призрак сред облаците прах и кордит. И отново – със съвършено, ужасяващо спокойствие – тя вдигна пистолета и се прицели.

Диоген се стрелна към вратата на съседното купе, само за да открие, че прислужникът още не я е отключил.

Отекна втори оглушителен тътен и от корниза на сантиметри от ухото му се разхвърчаха отломки.

Той се обърна с лице към нея, опрял гръб в прозореца. Сигурно щеше да успее да се втурне насреща й и да я изблъска от вратата… Но тя за пореден път, с една преднамереност толкова бавна, че беше неизразимо ужасяваща, вдигна стария револвер и го насочи към него.

Диоген се присви настрана точно в момента, когато третият куршум разби прозореца на мястото, където до преди бе стоял. Докато ехтежът от изстрела отмираше, проехтя звънът на влаковите колела. Сега по коридора се разнасяха викове и писъци. Отвън се виждаше краят на перона. Дори и да успееше да я надвие и да й отнеме оръжието, всичко щеше да свърши. Той щеше да бъде заловен и разкрит.

Незабавно, почти несъзнателно Диоген се завъртя и се метна през разбития прозорец, след което тежко се приземи върху бетонната платформа и се превъртя неколкократно, вдигайки прах и разпилявайки парчета стъкло. Той се изправи с лудо биещо сърце тъкмо навреме, за да види как последният вагон на влака изчезва в тъмната паст на тунела.

Стоеше там зашеметен. И все пак през мъглата на замайването, през шока, болката и изживения страх един образ упорстваше: ужасното спокойствие, с което тя – Констанс – се целеше в него отново и отново. Липсваше всякаква емоция, изражение, каквото и да е, в особените й очи…

Освен несломима решителност.