Тайната на Сенеф

59.

— Това е направо смайващо! – прошепна кметът в ухото на Нора. Холографските образи на крадците, които разрушаваха погребалната камера, сега се приближаваха към самия отворен саркофаг. Те трепереха, колебаеха се, докато най-сетне един се реши да надзърне вътре.

— Злато! – ахна гласът от записа. – Чисто злато!

Гласът зад кадър продължи напевно:

Шоуто продължи, когато крадците хвърлиха импровизиран триножник от дървени греди над саркофага и използваха скрипец и въжета, за да повдигнат капака на тежкия златен ковчег. Двама от тях се спуснаха в саркофага и започнаха да закрепват въжета към вътрешността му, след което с вик на триумф останалите се заеха да бутат нагоре и огромният златен капак колебливо помръдна и се издигна в кръга светлина искрящ и величествен. Публиката ахна.

Гласът на разказвача поде отново:

Следваше най-важното: пускането на душата Ба, кулминацията на проклятието на Сенеф. Нора, знаейки какво следва, се стегна.

От вътрешността на ковчега се чу глух стон. Крадците спряха работата си, капакът на златния ковчег се залюля на въжетата. След което машината за дим се включи и от саркофага започна да прелива белезникава мъгла и да го обгръща от всички страни. Публиката стоеше с отворена уста. Нора се усмихна вътрешно. Евтина дреболия, може би, но ефектна.

В този момент прозвуча тътен и през надигащата се мъгла малките лампички в ъглите на тавана започнаха да мигат като допълнение към зловещия грохот. Ритмичното просветване се ускори… и тогава най-внезапно крушките в четирите ъгъла излязоха от синхрон, започвайки да светят в различен такт.

По дяволите, засечка! Нора се огледа за някой техник, но осъзна, че всички те са в контролната зала и следят шоуто дистанционно. Без съмнение щяха да забележат проблема и да го отстранят своевременно.

Докато лампичките продължиха да ускоряват и забавят темпото на проблясъците, се чу втори тътен – невероятно ниска и дълбока вибрация, съвсем на прага на човешкия слух. Сега изглежда и звуковата система се бе повредила. Към дълбокия звук се присъедини втори, после трети: напомняше по-скоро физическа вибрация, отколкото действителен звук.

О, не, помисли си тя. Компютрите здравата са се объркали. А всичко вървеше толкова добре…

Тя отново се огледа, но тълпата не бе забелязала фала – явно смятаха, че е част от представлението. Ако техниците успееха да отстранят повредата скоро, може би никой нямаше да разбере. Надяваше се, че действат енергично.

Лампичките сега проблясваха в още по-бърз ритъм, с изключение на една – особено ярка, – която святкаше не съвсем синхронно… светлините се смесиха, създавайки своего рода визуален Доплеров ефект, от който Нора почти се замая.

С ужасно стенание мумията внезапно се надигна от саркофага. Холографските образи на крадците се дръпнаха назад с ужасени викове – някои изпуснаха факлите си от страх, светлината играеше по изкривените им от уплаха лица, ръцете им се тресяха.

Сенеф!

Но кой знае защо Нора си помисли, че мумията не изглежда както трябва – беше по-голяма, по-тъмна и някак по-заплашителна. След това една костелива ръка разкъса саваните – нещо, което дори не съществуваше по сценарий – и се протегна към собственото си обвито в бинтове лице. Ръката беше разкривена и дълга като маймунска. Костеливите пръсти се заровиха в ленените превръзки и ги разкъсаха, откривайки едно толкова ужасяващо лице, че Нора ахна и инстинктивно се дръпна назад. Това беше вече прекалено – твърде прекалено. Да не беше някаква шега на Уичърли? Очевидно нещо така отвратително, толкова ефектно, е било грижливо програмирано – не беше просто обикновен фал.

Сред присъстващите се чуха изумени възгласи.

— Мили боже! – прошепна съпругата на кмета.

Нора се огледа. Тълпата продължаваше да се взира в мумията като хипнотизирана, но все пак вече обладана от смущение. Тя можеше да почувства страха на тези хора, който се надигаше като миазма и се прокрадваше в притаените гласове, в секналите разговори. Виола срещна очите й и вдигна вежди въпросително. Зад нея Нора забеляза Колъпи, директора на музея. Беше пребледнял.

Повредените лампички продължаваха да мигат, да мигат, да мигат в периферното й зрение, толкова ярки, че на Нора й се зави свят и тя помисли, че ще повърне. Друг усукващ вътрешностите нисък тон я накара да стисне очи срещу комбинираната атака от ярки лампи и тътен. Чуха се още ахкания, последва един писък, задушен почти в мига, в който започна. Какво, по дяволите, беше това? И тези звуци – не беше чувала никога нищо подобно. Звучаха почти като последната тръба, пълни с потрес и ужас, толкова пронизващи, сякаш застрашаваха самото й същество.

Сега мумията отвори челюсти, сухите устни пропукаха и се залющиха, докато разкриваха редица кафяви, прогнили зъби. Устата зейна като покрита с черна слуз дупка, която започна да се пени и да се криви. После, докато Нора гледаше потресена, тя се преобрази в гъмжило отвратителни черни хлебарки, които запълзяха и зашумоляха извън зловонното отверстие. Още едно ужасно стенание и последва второ избухване на мигащите лампички, които блестяха толкова силно, че когато затвори очи, тя продължи да ги вижда през стиснатите си клепачи…

… но един отвратителен бръмчащ звук я накара да ги отвори отново. Сега изглеждаше така, сякаш мумията повръща чернота – рояците насекоми се надигаха в полет, хлебарките се преобразиха в тлъсти, мазни оси, а челюстите им тракаха като куки за плетене, когато полетяха към публиката по ужасно правдоподобен начин.

Нора усети, че й се завива свят и се олюля, хващайки инстинктивно човека до нея – кмета, – сам застанал несигурно на краката си.

— О, Боже!

Тя чу някой да повръща, вик за помощ – и после – суетня от кратки писъци, когато тълпата се втурна назад, като се опитваше да се спаси от насекомите. Макар Нора да знаеше, че сигурно са генерирани холографски, както всичко останало, те изглеждаха поразително истински, докато летяха право към нея, всяка със злобно извадено жило, проблясващо с отрова. Тя залитна назад, усети, че пропада без опора, както крадците падаха в кладенеца, към хор от стенания и вопли около нея, подобно писъците на прокълнато създание, погълнато от самия ад.