Тайната на Сенеф

61.

Когато светлините изгаснаха, скаридата замръзна насред път към устата на Смитбак. Изтече една милисекунда пълен мрак, преди отнякъде да отекне дълбок звук и резервните светлини се включиха. По тавана замигаха редица флуоресцентни пръчки и окъпаха всичко в отвратително зеленикавобяло сияние.

Той се озърна. Повечето от ВИП-гостите бяха влезли в гробницата, но оставаше „втората смяна“ – немалко сериозни похитители на храна и напитки, които седяха или се шляеха около масите. Важните клечки си бяха останали спокойни, сякаш спирането на тока не беше нищо особено.

Той сви рамене, пусна скаридата в устата си и примлясна от удоволствие, след което посегна да повтори операцията.

Точно тогава чу изстрелите: шест приглушени пукота откъм мрака в отсрещния край на залата – едрокалибрен пистолет, който изпращаше равномерни залпове. Със замиращ пукот резервните светлини угаснаха – и Смитбак веднага разбра, че се случва нещо голямо, че се ражда материал за статия. Сега единствената светлина в залата идваше от чаените свещи по масите. Сред тълпата се разнесе тих ропот и надигащо се чувство на тревога.

Смитбак обърна поглед по посока на изстрелите. Спомни си, че бе видял множество техници и персонал да влизат и излизат от една врата в дъното на салона и осъзна, че сигурно това е вход към контролното помещение за Гробницата на Сенеф. Докато зяпаше, един човек, когото разпозна – Винсънт Д’Агоста – излезе през въпросната врата. В момента не носеше униформа, но всеки сантиметър по него говореше, че е ченге. До него крачеше още един стар познайник: Рандъл Лофтъс, всеизвестният режисьор. Двамата се отправиха към малката редичка телевизионни камери.

Смитбак усети бодване на смущение, когато осъзна, че жена му Нора се намира в гробницата. Вероятно потопена в пълен мрак. Но вътре имаше цял отряд гардове и полицаи, така че със сигурност беше в безопасност. Тук обаче ставаше нещо и беше задължение на един репортер да разбере какво точно. Той наблюдаваше как Д’Агоста прекосява залата, чупи стъклото, зад което се намираше пожарният кран, и изважда оттам брадвата.

Смитбак измъкна тефтерче и молив, отбеляза си часа и нахвърли кратко описание на това, което виждаше. Междувременно Д’Агоста се отправи към един кабел, нагласи брадвата и я стовари отгоре, като с това предизвика шумни възгласи от страна на Лофтъс и екипа му. Без да им обръща каквото и да е внимание, Д’Агоста спокойно тръгна обратно с брадва в ръка и изчезна в съседното помещение, затваряйки вратата зад себе си.

Напрежението в салона чувствително се увеличи.

Каквото и да се случваше, беше нещо сериозно.

Смитбак пъргаво последва Д’Агоста. Сложи ръка на бравата на вратата, но после се спря. Ако просто влезеше вътре, най-вероятно щяха да го изгонят. По-умно щеше да е да изчака, да се слее с тълпата и да види какво ще стане.

Това не трая дълго. След няколко минути Д’Агоста, все още с брадвата, и капитан Хейуърд изхвърчаха през вратата, спринтираха през залата и изчезнаха през главния изход. Миг по-късно Манети, директорът на охраната, излезе, покатери се на потъналия в тъмнина подиум и се обърна към останалите гости.

Смитбак повторно си отбеляза часа и се зае усърдно да си води бележки.

— Дами и господа – надигна глас Манети, но звукът, лишен от подкрепата на микрофон, едвам се чу.

Разнесе се шъткане.

— Имаме известни проблеми с електричеството и техниката. Нищо тревожно, но се налага да опразним залата. Охранителите ни ще ви ескортират по пътя, по който дойдохте до ротондата. Моля, следвайте техните инструкции.

Надигна се ропот на разочарование. Някой извика:

— Ами хората в гробницата?

— Хората в гробницата ще бъдат изведени веднага щом отворим вратите. Няма причина да се тревожите.

— Нима вратите са заяли? – изрева Смитбак.

— Ами-и-и-и… за момента, да.

Настъпи раздвижване. Ясно беше, че гостите не желаят да си тръгнат, оставяйки приятелите и близките си в гробницата.

— Ако обичате, насочете се към изхода! – извика Манети. – Гардовете ще изпратят всички навън. Няма причина за паника. – Последваха още протести от страна на някои високопоставени личности, които очевидно не бяха навикнали да получават нареждания.

Мамка му, помисли си Смитбак. Ако нямаше за какво да се притесняват, защо гласът на Манети трепереше? Той в никакъв случай нямаше да позволи да бъде „ескортиран“ извън сградата точно когато ставаше интересно – особено пък докато Нора бе затворена в онова мазе.

Той се огледа наоколо, след което се измъкна от залата. Кадифените въжета продължаваха до коридора на приземния етаж, осветяван единствено от захранваните с батерии табели „Изход“. Вдясно имаше друг, преграден коридор, който се губеше в мрак. Въоръжените с фенерчета гардове вече насочваха тълпите възмутени гости навън.

Смитбак хукна към мястото, където коридорът се разклоняваше, прескочи въжето, притича през мрака и се вмъкна в един вход, маркиран Алкохолно хранилище, род Rattus.

Той се прилепи до рамката на вратата и зачака.