Тайната на Сенеф

23.

Уилсън Бълк се взираше към дъното на коридора, който прекосяваше таванската част на сграда 12. Мръсната кафява светлина се опитваше да проникне през зарешетените оберлихти, покрити със стари поне едно столетие нюйоркски сажди. Там, където таванът почти опираше в пода, минаваха големи струпвания от въздушни тръби. Покрай две от стените на дългото ниско помещение бяха наблъскани стари колекции – стъкленици със странни твари, киснещи в консервант, неподредени купчини пожълтяващи списания, пластмасови модели на животни – които оставяха съвсем тясна пътечка за преминаване по средата. Беше шантаво, извратено място със скосени тавани, накланящи се под всевъзможни ъгли, и нива на пода, които се променяха докъдето поглед стига. Като къщичка, извадена от някой лунапарк, само дето в нея нямаше нищо забавно.

— Умирам от болки в краката – изпъшка Бълк. – Чакай да си поемем дъх. – Той се отпусна на една стара дървена щайга, излишната мастна тъкан на бедрата му опъна панталоните му с осезаемо пращене.

Партньорът му Морис леко седна до него.

— Ама че гадно! – продължи Бълк. – Денят почти свърши, а ние още се мотаем тук. Нищо няма да намерим.

Морис, който никога не бе виждал смисъл в това да изразява несъгласие, кимна.

— Я ми подай бутилката „Джим Бийм“

Морис измъкна плоското шише от джоба си и му го връчи. Бълк опъна голяма глътка, избърса уста с опакото на ръката си и му го върна. Партньорът му отпи деликатно и прибра бутилката.

— Днес не би трябвало да работим цял ден – каза Бълк. – Трябваше да сме в почивка. И ние сме заслужили малък отдих.

— И аз така виждам нещата – съгласи се Морис.

— Добре си се сетил да вземеш бутилката.

— Никъде не ходя без нея.

Бълк хвърли поглед към часовника си. Пет без двайсет. Светлината, която се процеждаше през капандурата, бавно замираше и сенките в ъглите ставаха по-дълбоки. Нощта щеше да настъпи скоро. А като се има предвид, че тази секция от таванските помещения беше в ремонт и в момента нямаше електричество, щеше да им се наложи да включат фенерчетата си, което пък щеше да направи търсенето още по-неприятно.

Бълк усети как топлината на уискито се разлива по тялото му. Въздъхна тежко, облегна лакти на коленете си и се озърна.

— Виж ги тия боклуци. – И той посочи редицата ниски метални рафтове под стряхата, претъпкани с безброй стъкленици с медузи. – Смяташ ли, че наистина си играят да ги изучават?

Морис сви рамене.

Бълк се протегна, взе един буркан от полицата и го огледа по-отблизо. В кехлибарената течност плуваше белезникава пихтия, около която се извиваха пипала. Той енергично разтърси стъкленицата и когато турбуленцията утихна, медузата се бе превърнала във въртящи се парцалчета.

— Тотално се разпадна. – Той тикна буркана под носа на Морис. – А дано не е било нещо важно! – Изхили се високо и като клатеше глава, върна стъкленицата на мястото й.

— В Китай ги ядат – рече Морис. Беше трето поколение пазач в музея и смяташе, че знае много повече за това място от останалите гардове.

— К‘во ядат? Медузи?!

Морис кимна мъдро.

— Откаченият китаец всичко яде, а?

— Чувал съм, че скърцат като ги дъвчеш.

— Отврат! – Бълк хвърли поглед наоколо. – Ама че гадно! – повтори той. – Тук горе няма нищо.

— Това, което не разбирам – подзе Морис, – е защо въобще им е притрябвало да преоткриват тая гробница. Казвал съм ти какво разправяше дядо за това, което се е случило през трийсетте.

— Аха. Ти го казваш на всеки срещнат.

— Било е нещо ужасно.

— Ще ми припомниш историята друг път. – Бълк отново погледна часовника си. Ако наистина се очакваше да има нещо на този таван, трябваше да пратят ченгета, а не двама невъоръжени пазачи.

— Не вярваш ли, че убиецът е домъкнал тялото тук? – попита Морис.

— Въобще. За какво, по дяволите, би направил подобно нещо?

— Но кучетата…

— Как си представяш копоите да успеят да надушат нещо на тоя таван? Това място смърди. Освен това са изгубили дирята на петия етаж, а не тук.

— Сигурно си прав.

— Прав съм, разбира се. Ако питаш мен, приключихме с огледа. – Бълк се надигна и изтупа прахоляка от задника си.

— Ами останалите тавански помещения?

— Нали ги минахме всичките, забрави ли? – Бълк му намигна.

— А-а, да. Ами да, естествено.

— Нататък няма изход, но отзад има стълбище. Ще слезем оттам.

Бълк се обърна и се затътри в посоката, от която бяха дошли. Таванският коридор се издигаше и спускаше, на места толкова тесен, че се налагаше да минава странишком. Музеят се състоеше от дузина отделни сгради и местата, на които се свързваха, понякога имаха толкова различна височина, че трябваше да бъдат съединявани с помощта на метални стълбища. Прекосиха помещение, пълно с ухилени дървени идоли – табелката ги обозначаваше като „Надгробни стълбове на племето Ноотка“; в една стая имаше нахвърляни купчини пластмасови крака и ръце, в друга – отливки от лица.

Бълк се спря да си поеме дъх. Над тихия таван се бе спуснал призрачен здрач. Отливките висяха по всички стени – бледи лица със затворени клепачи, под всяко от които висеше табелка. Както изглежда, до едно принадлежаха на индианци: Убиеца на антилопи, Късия нокът, Два облака, Слана по тревата…

— Мислиш ли, че всичките са смъртни маски? – попита Морис.

— Смъртни маски? Какво искаш да кажеш с това „смъртни маски“?

— Ами нали знаеш… Когато умреш, взимат отпечатък от лицето ти.

— За пръв път чувам. Какво ще кажеш за още по една глътка от твоя „Джим Бийм“?

Партньорът му послушно измъкна шишето. Бълк отпи жадно и му го върна.

— Това пък какво е? – попита Морис като махна с бутилката.

Бълк се взря в указаната посока. В ъгъла беше захвърлен нечий отворен портфейл, до него се въргаляха кредитни карти. Приближи се и го вдигна.

— Мамка му, тук има близо двеста долара! Какво ще правим?

— Ще проверим чий е портфейлът.

— Има ли значение? Сигурно е на някой от кураторите. – Бълк се зае да го претърсва и измъкна отвътре шофьорска книжка. – Джей Марк Липър – прочете той гласно и изгледа Морис. – По дяволите! Това е изчезналият техник!

Усети нещо лепкаво и сведе поглед към ръцете си. Бяха изцапани с кръв.

Бълк пусна портфейла като опарен и го изрита обратно в ъгъла. Внезапно изпита непреодолим пристъп на гадене.

— Човече… – възкликна той високо и напрегнато. – Господи, човече…

— Как мислиш, дали убиецът го е изпуснал? – попита Морис.

Сърцето на Бълк тежко блъскаше в гърдите. Погледът му се плъзна по всички сенчести ъгълчета, по всички лавици, отрупани с гротескните лица на мъртъвците.

— Трябва да се обадим на Манети – каза Морис.

— Чакай малко… Просто ми дай минутка. – Бълк се опитваше да мисли през надигащата се мъгла от страх и изненада. – Защо не го видяхме това нещо на идване?

— Може да не е било тук.

— Значи убиецът е някъде там, пред нас.

Морис се поколеба.

— Не бях помислил за това.

Бълк усещаше как кръвта пулсира в слепоочията му.

— Ако е пред нас, сме в капан. Няма друг изход от тавана.

Морис не каза нищо. Лицето му изглеждаше восъчно на

мъждивата светлина. Той извади радиостанцията си.

— Морис вика Централата, Морис вика Централата. Чувате ли ме?

Отсреща отговори само равномерното пращене на статичното електричество.

Бълк изпробва своята радиостанция, но резултатът бе същият.

— Исусе Христе, проклетият музей е пълен с места без обхват. Човек би казал, че след толкова пари, хвърлени по охранителна техника, можеха да инсталират още някой и друг рипийтър.

— Нека да се движим. Може би в някоя от другите стаи ще има сигнал. – И Морис тръгна напред.

— Не в тази посока! – възрази Бълк. – Той е пред нас, забрави ли?!

— Няма как да сме сигурни. Вероятно просто не сме забелязали портфейла на влизане.

Бълк погледна лепнещата си от кръв ръка и чувството на гадене в стомаха му се усили.

— Не можем просто да си седим тук – продължи Морис.

Бълк кимна.

— Добре. Ще вървим, но бавно.

Сега на тавана се стелеше мрак, така че той включи фенерчето си. Прекрачиха прага към следващото помещение. Бълк обикаляше всичко с лъча на фенерчето. Стаята бе наблъскана с удължени глави, изработени от черна вулканична скала. Бяха толкова нагъсто, че за двамата оставаше съвсем тясно пространство за придвижване.

— Опитай пак да се свържеш – произнесе Бълк полугласно.

Отново нищо.

Таванският коридор правеше деветдесетградусов завой към една галерия от тесни, подобни на килерчета стаи: навсякъде имаше ръждясали метални рафтове, натежали от кашони, от които буквално извираха някакви малки стъклени кутийки. Бълк ги освети с фенерчето. Във всяка имаше по един голям черен бръмбар.

В момента, в който влизаха в третото килерче, от черното пространство пред тях се разнесе трясък, който замря сред звън на стъкло.

Бълк подскочи.

— Мамка му! Какво беше това?

— Не знам – отвърна Морис. Гласът му бе треперлив и напрегнат.

— Той е пред нас.

Те зачакаха неподвижно. След миг нещо отново се сгромоляса.

— Божичко, звучи сякаш някой е решил да срине тавана! Още хрущене на стъкло, последвано от ужасяващ нечленоразделен писък.

Бълк отстъпи назад и пипнешком извади радиостанцията си.

— Бълк вика Централата! Чувате ли ме??

— Тук Централна охрана, десет-четири.

Тряс! Поредният задавен писък.

— Господи, тук горе има побъркан маниак! В клопка сме!

— Местоположението ви, Бълк?

— Таванските помещения, сграда 12! Секция 5 или може би 6. Тук има някой, който е на път да изкърти стените! Открихме и портфейла на онзи, изчезналия. На Липър. Какво да правим?

Пропукване, неясен шум, отговорът долетя накъсан.

— Не ви чувам!

— … се оттеглете… не се забърквайте… обратно…

— Накъде да се оттеглим? В капан сме, глухи ли сте?!

— … не се приближавайте…

Разнесе се нов оглушителен трясък, този път от по-близо. Блъсна ги воня на алкохол и мъртви животински екземпляри. Бълк заотстъпва назад, крещейки в радиостанцията:

— Пратете ченгетата! Извикайте Отряда за бързо реагиране! В капан сме!

Пращене.

— Морис, опитай с твоята!

Като не получи отговор, Бълк се обърна. Радиостанцията лежеше захвърлена на пода, а Морис тичаше презглава по виещия се коридор, по-далеч от шума, навътре към мрака.

— Морис! Почакай! – Бълк се опита да прибере радиостанцията, треперещите му пръсти я изтърваха и той се спусна след партньора си, местейки тлъстите си бедра в отчаян опит да преодолее инерцията на огромното си туловище. Чуваше как ужасното късащо, блъскащо, премазващо нещо бързо се приближава иззад гърба му.

— Чакай! Морис!

Една лавица, отрупана с експонати в стъкленици, се срути оглушително зад него и миризмата на формалин и гнилоч го удари в носа.

— Не!

Бълк се затича, тромав като морж, стенейки под тежестта на тлъстините и страха си, дебелите му ръце и гърди се тресяха на всяка стъпка.

Нов писък, див и смразяващо нечовешки, раздра тъмнината току зад него. Той се обърна, но не видя нищо, освен проблясването на метал и неясно движение.

— Не-е-е-е!

Препъна се и рухна на земята. Фенерчето му се удари в пода и отскочи надалеч, светлият лъч налудничаво заигра по рафтовете и накрая се спря върху една стъкленица, от която го гледаше огромна риба със зейнала уста. Той се замята, забивайки нокти в пода, като се опитваше да се надигне, но пищящото създание връхлетя отгоре му като прилеп. Бълк се извъртя и го удари немощно. Чу звук от раздиращ се плат и внезапно почувства опарването на разкъсваща болка.

— Не-е-е-е-е…!