Тайната на Сенеф

5.

Д-р Фредерик Уотсън Колъпи седеше зад голямото си облицовано в кожа бюро от 19 век в кабинета си в югоизточната кула на музея. Обширният плот беше празен, ако се изключи броят от тазсутрешния „Ню Йорк Таймс“. Вестникът не беше отворен. Нямаше и нужда: на предната страница Колъпи вече виждаше всичко, което му беше необходимо, изписано с най-огромния шрифт, който „Таймс“ си позволяваше да използва.

Шилото беше пробило торбата и не можеше да се върне обратно.

Колъпи се смяташе за наследник на най-великата позиция в американската наука: директор на Нюйоркския природонаучен музей. Мислите му се пренесоха от предмета на статията към имената на изтъкнатите му предшественици: Огилви, Скот, Трокмортън. Неговата цел, голямата му амбиция бе да прибави и своето име към този височайши списъка не да потъне в забвение като онези непосредствено преди него: Уинстън Райт, за когото никой не скърбеше особено, и некадърната Оливия Мериам.

И все пак там, на първа страница на „Таймс“, се мъдреше заглавие, което със същия успех би могло да стои и на надгробната му плоча. Бе получил няколко лоши удара напоследък – скандали, които биха повалили някой по-слаб. Но той се бе справил с тях хладно и решително – така щеше да действа и сега.

На вратата се почука тихо.

— Влезте.

Брадатият силует на Хюго Менцес, председател на отдел „Антропология“, елегантно облечен и с по-малко от обичайната степен на академичен безпорядък, влезе в стаята. Той безмълвно си придърпа стол, докато зад него влизаха Джоузефин Роко, шеф „Връзки с обществеността“ и адвокатът на музея, Берил Дарлинг от „Уилфред Спраг и Дарлинг“.

Колъпи остана прав, загледан в тримата, докато потупваше брадичката си замислено. Най-сетне заговори:

— Извиках ви тук по спешност. Причините са очевидни.

— Хвърли поглед към вестника. – Предполагам всички сте видели тазсутрешния брой на „Таймс“.

Присъстващите кимнаха в тихо съгласие.

— Направихме грешка като се опитахме да покрием тази история. Когато заех поста си на директор на музея, си казах, че ще управлявам това място различно, че няма да действам по потайния и понякога параноичен маниер на последните няколко администратора. Вярвах, че музеят е могъща институция, достатъчно устойчива да преживее превратностите на скандала и противоречието.

Той направи пауза.

— В опита си да омаловажа унищожението на диамантената ни колекция, стараейки се да скрия истината, аз сбърках. Тръгнах срещу собствените си принципи.

— Много хубаво е, че ни се извинявате – отбеляза Дарлинг с обичайния си остър глас, – но не беше ли по-лесно да се консултирате с мен, преди да вземете това прибързано и зле обмислено решение. Би трябвало да си дадете сметка, че няма да ви се размине. Тази история причини сериозни щети на музея, а направи и моята работа далеч по-трудна.

Колъпи си напомни, че точно това бе причината музеят да плаща на Дарлинг по 400 долара на час: тя винаги говореше неукрасената истина.

Той вдигна ръка:

— Точка за вас. Но подобно развитие на нещата не съм очаквал и в най-лошите си кошмари – да открия, че от диамантите ни е останало само… – Гласът му секна: не можа да довърши.

В стаята настъпи неловко раздвижване.

Колъпи преглътна и започна отново.

— Трябва да пристъпим към действие. Да отвърнем на удара, и то още сега! Ето затова ви поканих на това съвещание.

В тишината той чуваше жуженето и виковете на нарастващата тълпа протестиращи, наред със звука от полицейски сирени и мегафони, който долиташе от „Мюзиъм Драйв“.

Роко взе думата:

— Телефоните ми в офиса се скъсват да звънят. Сега е девет часът, смятам, че имаме време до десет, най-късно до единадесет, за да направим някакво официално изявление. При всичките ми години във „Връзки с обществеността“ никога не ми се е случвало нещо подобно.

Менцес се размърда в стола си и приглади сребристата си грива.

— Може ли?

Колъпи кимна.

— Хюго.

Менцес прочисти гърло, яркосините му очи се местеха между директора и прозореца.

— Първото нещо, за което трябва да си дадем сметка, Фредерик, е, че тази катастрофа е нещо повече от „зашеметяваща“. Чуйте тълпите отвън – самият факт, че сме си помислили да прикрием подобна загуба е настървил хората. Не: ние трябва да посрещнем удара честно и открито. Да признаем грешката си. Без повече увъртане. – Той хвърли поглед към Роко. – Това е първият ми аргумент и се надявам, че по тази точка всички сме единодушни.

Колъпи кимна отново.

— А вторият?

Менцес се приведе леко напред.

— Не е достатъчно да отвърнем. Трябва да предприемем офанзива.

— Какво имаш предвид?

— Налага се да направим нещо изключително. Трябва да излезем с бляскаво изявление, нещо, което да напомни на Ню Йорк и на света, че въпреки всичко ние си оставаме велик музей. Да започнем научна експедиция може би, или да се захванем с някакъв необичаен изследователски проект…

— Дали това няма да изглежда твърде прозрачно? – попита Роко.

— Може би за някои. Но критиките ще траят само ден или два, а след това ще сме свободни да градим интерес и добра публичност.

— Какъв проект предлагате? – намеси се Колъпи.

— Толкова далеч не съм стигнал.

Роко кимна замислено.

— Може и да проработи. Събитието трябва да бъде комбинирано с гала парти, само за вип персони, да се превърне в задължителния социален ангажимент за сезона. Това ще затвори устите на пресата и политиците, които, естествено, ще искат да бъдат поканени.

— Звучи обещаващо – рече директорът.

След малко заговори Дарлинг.

— Хубава теория. Единственото, което ни липсва, е експедиция, събитие или каквото и да е там.

В този момент интеркомът на Колъпи избръмча. Той натисна копчето с раздразнение.

— Госпожо Сърд, не бива да ни безпокоят.

— Знам, д-р Колъпи, но… Хм, това е доста необичайно.

— Не сега.

— Нужен е незабавен отговор.

Колъпи въздъхна.

— Не може ли да почака десет минути, за бога?

— Става въпрос за банков трансфер: дарение в размер на десет милиона евро за…

— Подарък от десет милиона евро? Дайте го насам!

Госпожа Сърд влезе, пълничка и добросъвестна както винаги, с лист в ръка.

— Извинете ме за момент. – Колъпи взе листа. – От кого е и къде трябва да се подпиша?

— От някой си граф Тиери де Кахорс. Дава на музея десет милиона евро, за да реставрира и да изложи отново Гробницата на Сенеф.

— Гробницата на Сенеф? Какво, по дяволите, пък е това?

— Колъпи плесна листа на бюрото. – Ще се занимая с това по-късно.

— Но, сър, тук пише, че субсидията чака транзатлантически превод и трябва или да бъде приета, или отхвърлена в рамките на часа.

Колъпи устоя на импулса да закърши ръце.

— Давим се в такива ограничени помощи, а това, което ни трябва, са безусловни фондове, с които да си платим сметките. Пратете факс на този граф Незнам кой си и вижте дали не можете да го убедите да направи нерестриктивно дарение. Действайте от мое име с обичайните любезности. Не ни трябват пари, за да тичаме подир вятърни мелници.

— Да, д-р Колъпи.

Тя тръгна към вратата и директорът огледа присъстващите.

— И така, мисля, че Берил беше взела думата.

Адвокатката отвори уста да заговори, но Менцес вдигна ръка:

— Госпожо Сърд, моля ви, изчакайте няколко минути, преди да се свържете с граф Кахорс.

Жената се поколеба, поглеждайки към Колъпи за потвърждение. Директорът кимна в съгласие и тя излезе, затваряйки вратата след себе си.

— Е, добре, Хюго, защо беше това?

— Опитвам се да си спомня подробностите. Гробницата на Сенеф – това име кара някаква камбанка да звъни в съзнанието ми. А сега като се замисля, същото се отнася и за граф Кахорс.

— Не може ли да се върнем на темата? – рече Колъпи.

Менцес внезапно се наведе напред.

— Фредерик, това е по темата! Помисли за историята на музея. Гробницата на Сенеф е египетска гробница, която е била изложена в сградата от първоначалното й отваряне до, струва ми се… Депресията, когато музеят е бил затворен.

— И?

— Ако не ме лъже паметта, тя е била задигната и разрушена от французите по време на нахлуването на Наполеон в Египет, а по-късно била заграбена от британците. След това я купил един от благотворителите на музея и гробницата била възстановена в приземния етаж като едно от първите музейни изложения. Трябва все още да е там.

— А кой е този Кахорс? – запита Дарлинг.

— Наполеон водел цяла армия от естествоизпитатели и археолози с войниците си, когато връхлетял Египет. Водачът на археологическия контингент бил някой си Кахорс. Предполагам, че този приятел е негов потомък.

Колъпи сбърчи вежди.

— Това какво общо има с нашия проблем?

— Нима не виждаш? Това е точно липсващото парченце, от което се нуждаем!

— Един прашасал стар гроб?

— Именно. Ще разтръбим новината за дарението на графа, ще изберем дата на откриването, ознаменувана с гала-тържество и всичките му парадни официалности и от цялата работа ще излезе медийно събитие. – Менцес въпросително загледа Роко.

— Да! – възкликна тя. – Това може да подейства! Египет винаги е бил популярен сред широката публика.

— Може да подейства? Ще подейства! Най-хубавото от всичко е, че гробницата вече е подредена. Отзвукът от изложбата „Свещени образи“ вече отшумя, така че сега е време за нещо ново. Можем да се справим за два месеца или дори по-малко.

— Много зависи от състоянието на гробницата.

— И все пак важното е, че тя е на място и то почти готова. Може да се окаже, че се нуждае само от едно почистване на праха. Хранилищата ни са пълни с какви ли не египетски джунджурии, които можем да подредим около гробницата за повече завършеност. А и графът предлага предостатъчно пари за всички необходими процедури по реставрацията.

— Не разбирам – каза Дарлинг. – Как може цяла изложба да остане забравена за седемдесет години?

— Като нищо може да е била зазидана – често са го правели със старите изложения, за да ги запазят. – Менцес се усмихна малко тъжно. – Този музей просто съхранява твърде много експонати и няма нито достатъчно пари, нито куратори, с които да ги поддържа. Ето защо от години лобирам за отварянето на пост за музеен историк. Кой знае какви други тайни спят в отдавна забравените зали.

Над стаята надвисна кратка тишина, рязко нарушена от Колъпи, който удари с ръка по бюрото.

— Да го направим! – Той взе телефона. – Госпожо Сърд, кажете на графа да освободи сумата. Приемаме условията му.