Тайната на Сенеф

3.

Фредерик Уотсън Колъпи, директор на Нюйоркския природонаучен музей, усети бодване на раздразнение, докато излизаше от асансьора в приземния етаж на сградата. От месеци не бе слизал тук в тези подземни дълбини и се питаше защо, по дяволите, Вилфред Шерман, председател на отдел „Минералогия“, настояваше толкова много да слезе до минералогическата му лаборатория, вместо самият Шерман да се качи до офиса на Колъпи на петия етаж.

Зави зад ъгъла с бързи крачки, обувките му скърцаха по мръсния под. Вратата на лабораторията по „Минералогия“ бе затворена. Той натисна бравата – заключена – и в нов пристъп на раздразнение, почука отсечено.

Самият Шерман му отвори вратата почти веднага, като побърза да я затвори със същата бързина. Кураторът изглеждаше запуснат, потен – за да бъдем точни – направо като развалина. Така и би трябвало, помисли си Колъпи. Очите му обходиха лабораторията и попаднаха на противния пакет, мръсен и омачкан, който седеше кротко в двойно запечатана торбичка върху масата за проби близо до стереоувеличителния микроскоп. Край него се въргаляха няколко бели плика.

— Доктор Шерман – започна той, – безгрижният начин, по който този материал бе доставен в музея ни причини изключителни неудобства. Това е направо възмутително. Искам да знам името на доставчика, искам да знам защо това не е пристигнало по обичайните пътища, и също така – искам да знам защо такъв ценен материал получава такова нехайно отношение и е подхвърлен, така че да предизвика паника. Доколкото разбирам индустриалният диамантен пясък струва по няколко хиляди долара за килограм.

Шерман не отговори. Само се потеше.

— Вече виждам заглавието на утрешния вестник. Биотерористичен ужас в Природонаучния музей. Изобщо не изгарям от нетърпение да го прочета. Току-що ми позвъни някакъв репортер от „Таймс“, Хариман или нещо подобно – и трябва да му се обадя до половин час с обяснение.

Шерман преглътна болезнено, но продължи да не казва нищо. По челото му се стече капка пот и той бързо я попи с кърпичка.

— Е? Вие имате ли обяснение? И има ли причина да настоявате да дойда в лабораторията ви?

— Да – успя да смотолеви Шерман. После кимна към стереоувеличителя. – Бих желал да… да погледнете.

Колъпи се изправи, отиде до микроскопа, свали очилата си и погледна през окулярите. Пред погледа му изплува неясна цапаница.

— Бъкел не се вижда!

— Трябва да си нагласите фокуса, ето тук.

Колъпи се засуети с винта, докато успее. Най-сетне пред очите му затрептя изумителна мозайка от хиляди искрящо оцветени парченца кристал, осветени отзад като прозорец със стъклописи.

— Какво е това?

— Проба от пясъка, който дойде в пакета.

Колъпи се дръпна.

— Е? Да не би вие или някой от вашия отдел да го е поръчал?

Шерман се поколеба.

— Всъщност, не.

— В такъв случай, кажете ми, д-р Шерман, как така диамантен пясък на стойност хиляди долари се оказва адресиран до вашия департамент?

— Имам обяснение… – Мъжът замлъкна. С трепереща ръка вдигна един от белите пликове. Колъпи чакаше, но човекът сякаш бе загубил дар слово.

— Д-р Шерман?

Отговор отново не последва. Само поредното попиване на челото с носната кърпа.

— Да не сте болен?

Шерман преглътна.

— Просто не знам как да ви го кажа.

— Имаме проблем и в момента мога да ви отделя… – Колъпи погледна часовника си: – двайсет и пет минути, преди да се обадя на онова приятелче Хариман. Така че просто давайте.

Минералогът кимна тъпо и отново попи лицето си. Въпреки своето раздразнение, Колъпи изпита съжаление към него. В някакъв смисъл той си оставаше едно хлапе на средна възраст, което никога не бе успяло да надрасне колекцията си от камъни… Внезапно директорът осъзна, че онова, което мъжът попиваше с кърпичката си, не беше само пот – от очите му се стичаха сълзи.

— Не е индустриален диамантен пясък – произнесе Шерман най-сетне.

Колъпи сбърчи вежди.

— Моля?

Кураторът пое дълбоко дъх, изглежда се окопитваше.

— Индустриалният диамантен пясък се прави от черни или кафяви диаманти без естетическа стойност. Под микроскоп той изглежда тъкмо както бихте очаквали: тъмни кристалчета. Но когато погледнете тези под микроскоп, виждате цвят. – Гласът му потрепери.

— Така е, да.

Шерман кимна.

— Малки кристалчета във всички цветове на дъгата. Установих, че наистина са диаманти и се запитах… – Гласът му заглъхна.

— Д-р Шерман?

— Запитах се: как, за бога, една торба с диамантен пясък се е оказала съставена от милиони фрагменти цветни фенси диаманти? Килограм и двеста грама.

В лабораторията легна дълбока тишина. Колъпи усети, че му става студено.

— Не разбирам.

— Това не е диамантен пясък – изрече Шерман бързо. – Това е диамантената колекция на музея.

— Какви ги дрънкате, по дяволите?!

— Човекът, който открадна диамантите ни миналия месец. Сигурно ги е пулверизирал. Всичките! – Сълзите вече течаха свободно, но Шерман не си правеше труда да ги бърше.

— Да ги е пулверизирал?! – Колъпи се огледа диво. – Как можеш да пулверизираш диамант?

— С ковашки чук.

— Но те са най-твърдото нещо на света!

— Твърди – да. Това не означава, че не са крехки.

— Откъде сте сигурен?

— Много от нашите диаманти имат уникален цвят. Вземете „Кралицата на Нарния“ например. Никой друг брилянт не притежава точно този син цвят с отсенки на виолетово и зелено. Успях да идентифицирам всяко малко късче. Ето какво правих – разделях ги.

Той взе белия плик и изсипа съдържанието му на лист хартия върху плота. Получи се купчинка син пясък. Шерман я посочи.

— „Кралицата на Нарния“.

Взе друг плик и изсипа съдържанието му в лилава пирамидка.

— „Сърцето на вечността“.

Едно след друго той изпразваше малките пликчета.

— „Индиговият дух“. „Ултима туле“. „Четвърти юли“. „Занзибарска зеленина“.

Беше като барабанен ритъм, удар след удар. Колъпи ужасен се взираше в малките купчинки искрящ пясък.

— Това е някаква налудничава шега – прошепна той накрая. – Това не може да са диамантите на музея!

— Точните оттенъци на много от тези известни диаманти могат да бъдат определени количествено – отвърна Шерман. – Данните са у мен. Така че тествах фрагментите. Това са диаманти с точния оттенък, не може да има грешка. Просто няма какво друго да бъдат.

— Но със сигурност не са всички – каза Колъпи немощно. – Не може да е унищожил всичките!

— Този пакет съдържаше килограм и двеста грама диамантен пясък. Това се равнява на около пет хиляди и петстотин карата. Като прибавим и разсипаното количество, цялата пратка трябва да е съдържала около шест хиляди карата.

Сумирах каратното тегло на откраднатите диаманти… – Гласът му секна.

— И?

— Общото тегло беше шест хиляди и четиридесет и два карата – прошепна минералогът.

Дълга тишина изпълни лабораторията, единственият звук беше слабото бръмчене на флуоресцентните лампи. Най-сетне Колъпи вдигна глава и погледна Шерман в очите.

— Д-р Шерман – подзе той, но гласът му изневери и трябваше да започне отначало. – Д-р Шерман, тази информация не трябва да излиза от стаята.

Кураторът, вече блед, побеля като призрак, но след миг кимна безмълвно.