Тайната на Сенеф

28.

Капитан Лора Хейуърд седеше на бюрото си, загледана в купчината листи пред себе си. Мразеше безпорядъка; мразеше неподредените документи и струпаните омачкани листи. А изглежда и нямаше значение колко ги сортира, подрежда и изравнява: бюрото сякаш бе физическа проява на безредието и безсилието в собственото й съзнание. Би следвало да пише доклада върху убийството на Демео. Вместо това се чувстваше като парализирана. Беше дяволски трудно да работиш по подобен случай, когато усещаш, че напълно си се провалил на предишния; че може би един невинен – или почти невинен – човек лежи в затвора, несправедливо обвинен за престъпление, което носи потенциална смъртна присъда…

Тя направи поредното нечовешко усилие да наложи ред в съзнанието си. Винаги бе организирала мислите си по точки: вечно правеше планове, които се разделяха на точки и подточки. Беше трудно да напредва с останалите си случаи, докато случаят „Пендъргаст“ оставаше неразрешен в ума й.

Въздъхна, опита се да се съсредоточи и започна отначало.

Точка първа: най-вероятно невинен мъж беше в затвора с обвинение за углавно престъпление.

Точка втора: брат му, считан за отдавна мъртъв, се бе появил, бе отвлякъл жена, което на пръв поглед нямаше връзка с останалото, бе ограбил най-ценната диамантена колекция в света… и после я бе унищожил. Защо?

Точка трета: …

Почукване на вратата я прекъсна.

Хейуърд бе помолила секретарката си да се погрижи никой да не я безпокои и сега се опита да потисне моментния гняв, който я шокира със силата си. Овладя се и произнесе хладно:

— Влезте!

Вратата се отвори бавно, колебливо – и на прага застана Винсънт Д’Агоста.

Последва кратка, смразяваща тишина.

— Лора – започна Д’Агоста, след което рязко млъкна.

Тя запази хладното си изражение дори след като почувства как лицето й се облива в червенина. Не можа да измисли какво друго да каже, освен: „Седни, ако обичаш“.

Докато го наблюдаваше как влиза в кабинета й и се отпуска на стола, тя смаза безмилостно емоциите, които се надигаха в нея. Той изглеждаше изненадващо спретнат и сравнително добре облечен в костюм и вратовръзка за 25 долара, а оредяващата му коса бе сресана назад.

Неловката тишина се проточи.

— Е… Как вървят нещата? – попита Д’Агоста най-сетне.

— Добре. А при теб?

— Дисциплинарният ми процес е насрочен за началото на април.

— Хубаво.

— Хубаво? Ако ме признаят за виновен, отива ми кариерата, пенсията, осигуровките, всичко!

— Исках да кажа, че ще е хубаво да приключи – рече тя кратко. За това ли бе дошъл тук – да се оплаква? Тя зачака той да заговори по същество.

— Виж, Лора, първо искам да ти кажа нещо.

— Което е…?

Той започна с усилие.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. Знам, че те нараних, знам, че си мислиш, че съм се отнесъл с теб като с боклук… Иска ми се да знаех как мога да оправя нещата.

Хейуърд чакаше.

— По онова време си мислех – вярвах, – че постъпвам правилно. Опитвах се да те предпазя от Диоген. Мислех си, че като се изнеса, ще мога да те държа далеч от опасността, но не си дадох сметка как ще изглеждат нещата в твоите очи… Всичко се случваше много бързо и нямах време да обмислям. Но оттогава насам разполагах с достатъчно време за мислене. Давам си сметка, че съм изглеждал като студенокръвно копеле, когато си тръгнах от теб без обяснение. Сигурно ти се е сторило, че не ти вярвам, но въобще не беше така… – Той се поколеба и прехапа устни. – Чуй ме – подзе отново. – Наистина искам да се съберем пак. Все още ме е грижа за теб. Убеден съм, че можем да се справим…

Гласът му секна отчаяно. Хейуърд продължаваше да чака.

— Както и да е, просто исках да кажа, че съжалявам.

— Считай го за казано.

Последва нова мъчителна пауза.

— Нещо друго? – попита Хейуърд.

Д’Агоста се размърда неловко. През процепите на щорите падаха ленти от слънчева светлина, които раираха костюма му.

— Ами… чух, че…

— Какво си чул?

— Че все още разследваш случая „Пендъргаст“.

— Сериозно? – рече тя хладно.

— Ами да. От един познат, който работи за Сингълтън. – Той отново се размърда. – Когато разбрах за това, то ми даде надежда. Надежда, че все още мога да ти помогна. Има неща, които не ти казах преди. Неща, на които бях сигурен, че няма да повярваш. Но ако наистина все още работиш по случая, след всичко, което стана… Е, помислих си, че може би ще се вслушаш в някои от тях. Нали знаеш, като допълнителни муниции.

Хейуърд запази лицето си безизразно, не желаеше да му дава нищо повече от пълна тишина. Изглеждаше поостарял, малко измъчен, но дрехите му бяха нови, а ризата – добре изгладена. За един кратък и болезнен миг се запита кой ли се грижи за него. Най-накрая заяви:

— Случаят е приключен.

— Официално да, но онзи мой приятел каза, че ти…

— Нямам представа какво си чул и въобще не ми пука. Би трябвало отдавна да си се научил да не се вслушваш в слуховете из отдела, разнасяни от тъй наречени приятели.

— Но, Лора…

— Наричай ме капитан Хейуърд, моля.

Нова пауза.

— Слушай, цялата работа – убийствата, диамантеният обир, отвличането – всичко бе дирижирано от Диоген. Това беше неговият план – всички се оказахме инструменти в ръцете на виртуозен музикант. Той уби онези хора и накрая натопи Пендъргаст. Открадна брилянтите, отвлече Виола Маскелене…

— Всичко това вече съм го чувала.

— Да, но има нещо, което не знаеш, което никога не съм ти казвал…

Хейуърд изпита порив на гняв, който почти разруши ледения й самоконтрол.

— Лейтенант Д’Агоста, определено не се радвам да чуя, че сте продължил да укривате информация от мен.

— Нямах това предвид…

— Много добре разбирам какво имате предвид.

— Слушай ме, по дяволите! Причината за отвличането на Виола Маскелене е, че тя и Пендъргаст… Те са влюбени.

— О, моля те!

— Присъствах, когато се срещнаха на Капрая миналата година. Той я разпитваше във връзка с разследването на Булард и изгубения Страдивариус. Когато се запознаха, видях, че помежду им припламна искра. Диоген някак е научил за това.

— Излизали ли са?

— Не точно. Но Диоген я примами тук, като използва името на Пендъргаст.

— Интересно, че тя изобщо не спомена за това в показанията си.

— Тя се опитваше да защити Пендъргаст и себе си. Ако излезе наяве, че между тях има нещо…

— След една кратка среща на някакъв остров.

Д’Агоста кимна.

— Точно така.

— Агент Пендъргаст и лейди Маскелене. Влюбени.

— Не мога да говоря със стопроцентова сигурност за силата на чувствата на Пендъргаст. Но колкото до Маскелене – да, убеден съм.

— И как именно Диоген е научил за тази трогателна любовна сага?

— Има само едно обяснение: докато се е грижил за възстановяване здравето на Пендъргаст в Италия, след като го е спасил от замъка на граф Фоско. Пендъргаст е бълнувал и може да е казал нещо. Тъй че виждаш ли, Диоген е отвлякъл Виола, за да е сигурен, че Пендъргаст ще бъде максимално разконцентриран точно в момента, когато е извършил диамантения обир.

Д’Агоста замълча. Хейуърд дълбоко си пое въздух и изчака да се поуспокои.

— Това – каза тя тихо, – е история, извадена от булеварден роман. В истинския живот нещата не стават така.

— Случилото се с нас не е кой знае колко по-различно.

— Случилото се с нас беше грешка, която се опитвам да забравя.

— Чуй ме, моля те, Лора…

— Ако още веднъж ме наречете Лора, ще наредя да ви изхвърлят от сградата

Д’Агоста преглътна.

— Има още нещо, което трябва да знаеш. Чувала ли си за фирмата за психологическо профилиране „Ефективни инженерни решения“ на улица „Литъл Уест“ номер 12, ръководена от Ели Глин? Напоследък прекарвам по-голямата част от времето си там.

— Никога не съм я чувала. А аз познавам всички легитимни съдебни профайлъри.

— Те са нещо повече от инженерна фирма и наистина са много потайни, но наскоро изработиха съдебен профил на Диоген. Той обяснява и подкрепя всичко, което ти разказах.

— Профил? По чия поръчка?

— На агент Пендъргаст.

— Това определено подтиква към конфиденциалност – отбеляза тя саркастично.

— Профилът показа, че Диоген не е приключил.

— Не е приключил?

— Всичко, сторено от него дотук – убийствата, отвличането, кражбата – води до нещо друго. Нещо по-голямо, може би много по-голямо.

— Като например?

— Не знаем това.

Хейуърд взе няколко папки и се зае да ги подравнява върху бюрото с трясък.

— Впечатляваща история.

Д’Агоста започваше да се ядосва.

— Не е история! Слушай, Лора, говориш с Вини, това съм аз!

— Край, това беше. – Хейуърд натисна бутона на интеркома. – Фред? Ако обичаш, качи се до офиса ми и придружи лейтенант Д’Агоста извън сградата.

— Лора, не прави това…

Тя се обърна към него, вече, без да се владее.

— О, да, ще го направя! Ти ме излъга, направи ме на глупачка. Бях готова да ти предложа всичко, каквото и да е. А ти…

— А аз толкова много съжалявам! Боже, само да можех да върна времето назад и да постъпя по-различно. Дадох всичко от себе си, опитах се да балансирам между лоялността си към Пендъргаст и тази към теб. Знам, че провалих нещо прекрасно – и вярвам, че това, което имаше между нас, си заслужава да бъде запазено. Искам да ми простиш.

Вратата се отвори и на прага застана един сержант.

— Лейтенант? – каза той.

Д’Агоста се изправи, обърна се и излезе, без дори да погледне назад. Сержантът затвори вратата и остави Хейуърд зад претрупаното й бюро, безмълвна и разтреперана, да се взира в разбърканите документи, без да вижда нищо, изобщо нищо.