Тайната на Сенеф

50.

Пендъргаст се спусна по стълбището. Мирисът на подземния етаж го облъхваше: плътен дъх на влага, плесен, ръжда и смърт. Стъпалата свършваха в тъмен тунел. Имението притежаваше едно от малкото мазета в Ню Орлиънс, разположени дълбоко под земята, изкопано с много средства и труд от монасите, които бяха построили сградата и които бяха облицовали стените с листове ковано олово и грижливо дялан камък, за да направят най-добрите изби, където да отлежават вината и брендито.

Семейство Пендъргаст бяха му намерили съвсем различно приложение.

Пендъргаст мислено се спусна през тунела, който се откриваше в обширно пространство с нисък таван и под с неправилна форма, отчасти глинен, отчасти каменен. На равни разстояния в стените се издигаха мраморни крипти, изкусно гравирани във викториански стил и отделени една от друга с тесни тухлени пътечки.

Внезапно той усети чуждо присъствие в помещението: една малка сянка. После чу как сянката заговори с гласа на седемгодишно дете:

— Сигурен ли си, че искаш да продължим?

Шокиран, Пендъргаст разбра, че в полутъмното пространство има и втора фигура: по-висока, по-слаба, с платиненоруса коса. Усети студ до мозъка на костите си – това бе той самият на девет години. Пендъргаст чу собствения си спокоен детски глас да произнася:

— Не се боиш, нали?

— Не. Естествено, че не – долетя тъничкият предизвикателен отговор – гласът на брат му, Диоген.

— Добре тогава.

Пендъргаст наблюдаваше как двата неясни силуета вървят към некропола със свещи в ръце, като по-високият водеше.

Изпита нарастващ страх. Изобщо не си спомняше това – и все пак знаеше, че нещо ужасно е на път да се случи.

Светлокосата фигура се наведе над гравираните надписи на гробниците и започна да произнася латинските думи високо и ясно. И двамата бяха учили латински с голям ентусиазъм. Диоген, припомни си Пендъргаст, винаги е бил по-добрият ученик по латински; учителят им го смяташе за гений.

— Този е странен – каза по-голямото момче. – Виж тук, Диоген.

По-дребното дете се приближи и прочете:

— Разпознаваш ли цитата?

— Хораций? – каза по-малкото момче. – „За мъртвите“… Хм… „или добро, или нищо“.

За момент настъпи тишина, след което по-голямото момче рече с нотка на снизхождение:

— Браво, малки братко!

— Чудя се – поде Диоген, – какъв ли е бил животът му, та не е искал да се говори за това?

Пендъргаст си припомни младежкото си съревнование с брат си в латинския… Съревнование, в което в крайна сметка доста бе изостанал.

Те преминаха към една сложно украсена двойна гробница, саркофаг в романски стил, върху който от мрамор бяха изваяни мъж и жена, и двамата като на смъртно легло, с ръце, кръстосани на гърдите.

— Луиза дьо Немур Прандргаст. Хенри Прандргаст. Nemo nisi mors – прочете по-големият. – Да видим… Това ще да е „Докато смъртта ни раздели“.

По-малкото момче вече се бе приближило до друга надгробна плоча. Клекнало, то прочете:

— Multa ferunt anni venientes commoda secum, Multa recedentes adimiunt. – Вдигна очи. – Е, Алойзиъс, какво мислиш за това?

Последва тишина, след което дойде и отговорът, храбър, но и малко несигурен.

— „Много години идват да ни утешат, много отлитащи години ни унищожават“.

Преводът бе посрещнат със саркастично подхилване.

— Това изобщо няма смисъл.

— Разбира се, че има.

— Не, няма. „Много отлитащи години ни унищожават“? Това е глупост! Аз смятам, че означава нещо от рода на „Докато идват, годините ни носят много радост. Докато отлитат…“ – Той спря за момент. – Adimiunt?

— Точно това, което казах: унищожавам – заяви по-голямото момче.

— „Докато отлитат, и ние чезнем с тях“ – довърши Диоген. – С други думи, когато си млад, годините носят добро, но започнеш ли да остаряваш, те си взимат всичко обратно.

— Този превод не е по-смислен от моя – каза Алойзиъс с раздразнение в гласа. После продължи към задната част на некропола, където имаше още една тясна редица крипти с имена и надписи. Като стигна до задънения край, той се спря пред мраморна врата, запречена с ръждясала метална решетка.

— Виж този гроб – каза Алойзиъс.

Диоген се приближи и го разгледа под светлината на свещта си.

— Къде е епитафията?

— Няма такава. Но е вход към крипта, трябва да е врата. – Алойзиъс се протегна и дръпна решетката. Нищо. Той я заблъска, задърпа, след което взе едно парче мрамор и започна да я разхлабва по краищата. – Може да е празна.

— Може да е предназначена за нас – каза по-малкото момче с дяволит пламък в очите.

— Празна е. – Алойзиъс поднови усилията си отново, дръпна решетката – и тогава внезапно със стържещ звук тя се отвори. Двамата стояха там изплашени.

— Ох, вони! – възкликна Диоген, отстъпи назад и стисна носа си.

Сега и Пендъргаст, потънал в своята ментална конструкция, го подуши – неописуемия мирис, отвратителен като от изгнил, покрит с плесен, черен дроб. Той преглътна, когато усети, че стените на неговия палат на спомените се разтреперват и отново ги закрепи в съзнанието си.

Алойзиъс огря със свещта си новооткритото пространство. Изобщо не беше крипта, а дълго хранилище, издълбано в задната част на подземието. Треперливият пламък освети редица странни уреди, направени от месинг, дърво и стъкло.

— Какво има вътре? – попита Диоген, като отново се приближи до брат си.

— Виж сам.

Диоген надзърна.

— Какви са тези неща?

— Машини – заяви по-големият уверено, сякаш знаеше.

— Ще влезеш ли?

— Естествено. – Алойзиъс пристъпи прага и се обърна. – Ти няма ли да дойдеш?

— Предполагам, че да.

Пендъргаст, скрит в сенките, ги наблюдаваше как влизат.

Двете момчета стояха и се оглеждаха в стаята. По оловните стени имаше белезникави следи от окисление. Пространството беше претъпкано от пода до тавана с необичайни вещи: кутии, изрисувани с разкривени лица; стари шапки, въжета и проядени от молците шалове; ръждясали вериги и метални халки; шкафове, огледала, пелерини и палки. Всичко бе покрито с дебели пластове прах и паяжини. В единия край, килната настрани, висеше табела в ярки цветове, украсена със заврънкулки и разни карнавални украси, характерни за Америка от 19 век:

Пендъргаст стоеше в сенките на собствените си спомени, преизпълнен с безпомощното предчувствие за надвиснал кошмар, като зрител на зловеща пиеса. Отначало двете момчета се оглеждаха предпазливо, пламъкът на свещите им хвърляше удължени сенки сред кутиите и купчините причудливи съоръжения.

— Знаеш ли какво представлява всичко това? – прошепна Алойзиъс.

— Какво?

— Намерихме целия реквизит от магическото шоу на прапрачичо Комсток.

— Кой е пра-пра-чичо Комсток?

— Просто най-известният магьосник на всички времена. Обучил самия Худини.

Алойзиъс докосна един скрин, прокара ръка по дръжката и предпазливо издърпа едно чекмедже: вътре имаше чифт белезници. После отвори друго чекмедже, което отначало заяждаше, а после поддаде с внезапно изтракване. Отвътре изскочиха две мишки и побягнаха.

Алойзиъс премина към следващия предмет, а брат му го следваше по петите. Това бе подобна на ковчег кутия, подпряна изправена, на чийто капак бе изрисуван крещящ мъж с безброй кървави дупки, пробождащи тялото му. Отвори капака със скърцане на ръждясали панти и разкри вътрешност, осеяна с шипове от ковано желязо.

— Това повече ми прилича на мъчение, отколкото на магия – отбеляза Диоген.

— Гледай, по шиповете има засъхнала кръв.

Диоген се наведе и ги разгледа отблизо, страхът му бе временно победен от странно любопитство. После отстъпи назад.

— Това е просто боя.

— Убеден ли си?

— Мога да позная засъхнала кръв като я видя.

Алойзиъс продължи нататък.

— Я виж това! – и той посочи към един предмет в отсрещния ъгъл. Беше голяма кутия, много по-голяма от другите, която достигаше от пода до тавана и всъщност имаше размерите на малка стаичка. Капакът й бе крещящо боядисан в червено и златно, с ухилено лице на демон. Около демона имаше доста причудливи изображения – ръка, кръвясало око, пръст – които плаваха на пурпурния фон, почти като разфасовани части на тяло, подети от кървава река. Над вратата се мъдреха дъговидно подредени букви в златно и черно:

— Ако това беше моето шоу – рече Алойзиъс, – щях да му дам много по-грандиозно име, нещо от типа на „Портите към Инферно“. „Входът към Ада“ звучи скучно. – Той се обърна към Диоген. – Твой ред е да минеш пръв.

— От къде на къде?

— Предишния път аз минах пръв.

— Значи можеш да го направиш пак.

— Няма – каза Алойзиъс. – Не желая. – Той сложи ръка на вратата и сръга брат си с лакът.

— Не я отваряй, кой знае какво ще се случи.

Алойзиъс я отвори и зад нея се разкри полутъмна, задушна вътрешност, покрита с нещо, което изглеждаше като черно кадифе. Право пред прага започваше метална стълба, която се губеше в капандура на ниския фалшив таван, монтиран в кутията.

— Бих могъл да те накарам да влезеш – продължи Алойзиъс. – Но няма да го сторя. Не обичам детинските игри. Ако желаеш да влезеш, влизай.

— Защо ти не го направиш?

— Направо ти го признавам: неспокоен съм.

С прокрадващо се чувство на срам Пендъргаст наблюдаваше как усетът му за психологическо убеждаване, развит още оттогава, влиза в действие. Той любопитстваше да види какво има вътре – но искаше Диоген да мине пръв.

— Страх те е? – попита малкият му брат.

— Точно така. Тъй че единственият начин някога да узнаем какво има там, е ти да влезеш пръв. Ще вървя плътно зад теб, обещавам.

— Не искам.

— Боиш ли се?

— Не. – Но трепета във високия му глас го опровергаваше.

Пендъргаст горчиво си помисли, че Диоген, по това време едва на седем, все още не бе научил, че истината е най-безопасната лъжа.

— Тогава какво те възпира?

— Ами-и-и… не ми се влиза.

Алойзиъс се изкиска сухо.

— Признах ти, че ме е страх. Ако и теб те е страх, просто го кажи, ще се качим горе и ще забравим цялата история.

— Не ме е страх. Това е просто… част от един глупав увеселителен парк.

Пендъргаст наблюдаваше ужасен как неговия детски двойник се протяга и стисва Диоген за рамото.

— В такъв случай тръгвай.

— Не ме пипай!

Леко, но решително, Алойзиъс го побутна през малкия праг на кутията и застана зад него, блокирайки пътя назад.

— Както сам каза, това е просто един глупав увеселителен парк.

— Не желая да оставам тук.

Вече и двамата се намираха в първото отделение на кутията, прилепени един до друг. Очевидно увеселителната къщичка бе измислена да приема един възрастен, а не две полупораснали деца.

— Тръгвай, храбри Диоген. Ще бъда непосредствено зад теб.

Без да каже дума по-малкото момче започна да се изкачва по тясната стълба и Алойзиъс го последва.

Пендъргаст ги наблюдаваше как изчезват. Вратата на кутията автоматично се затвори зад тях. Сърцето му биеше толкова бързо, че той си помисли, че може да се пръсне всеки момент. Стените на мисловната му конструкция трепнаха и се разлюляха. Беше почти непоносимо.

Но сега не можеше да спира. Скоро щеше да се случи нещо ужасяващо, ала той все още нямаше ни най-малка представа какво. Още не бе задълбал толкова много в старите, потискани спомени. Трябваше да продължи.

Той мислено отвори вратата и също се покатери по месинговата стълба и изпълзя в една тясна стаичка, намираща се над фалшивия таван, но под горния капак на кутията. Двете момчета сега бяха пред него, Диоген водеше. Той пълзеше към кръглия люк в отсрещната стена. Щом стигна до него, момчето се поколеба.

— Продължавай – настоя Алойзиъс.

Малкият се обърна и погледна брат си, в очите му се четеше странно изражение. После се пъхна в люка и изчезна.

Алойзиъс също се приближи към отвора, спря се и надникна вътре със свещта в ръка, очевидно за пръв път забелязал, че стените са покрити със снимки, залепени за дървото.

— Няма ли да дойдеш? – долетя тъничкият уплашен и ядосан глас от отвъдния мрак. – Обеща ми, че ще стоиш зад мен.

Пендъргаст се разтрепера неудържимо.

— Да, да. Идвам.

Малкият Алойзиъс изпълзя до тъмната кръгла дупка, надникна вътре – но не продължи.

— Хей! Къде си? – прозвуча сподавеният вик от тъмнината. И после изведнъж: – Какво става? Какво е това? – Пронизителен момчешки писък проряза тясното пространство като скалпел. Пендъргаст видя, че от люка се процежда някаква светлина; видя пода; видя как Диоген се подхлъзва в отсрещния край на малка стаичка и се препъва в една осветена шахта. Последва внезапен нисък звук, подобно ръмженето на животно – и в ямата се мярнаха ужасни, неописуеми образи – след което с едно рязко „щрак!“ люкът се затвори и скри гледката от очите му.

— Не! – изкрещя Диоген някъде от дълбоко. – Не-е-е-е!

В този момент Пендъргаст си припомни всичко. Спомените го връхлетяха в съвършени детайли, с всяка отвратителна секунда, всеки миг от най-ужасяващата случка в живота му.

Той си спомни Събитието.

Щом паметта се стовари върху него като приливна вълна, той почувства, че мозъкът му е претоварен, че невроните му изключват – и загуби контрол върху менталната конструкция. Имението потръпна, разтресе се и експлодира в ума му, стените се подпалиха и разлетяха на парчета, сърцето му се изпълни с ужасен рев, огромният палат на спомените изчезна в мрака, разтапяйки се в искрящи късове, които браздяха празното пространство като метеори. За един кратък миг изтерзаните писъци на Диоген отекнаха в безбрежната бездна – след което и те отмряха и над всичко легна пълна тишина.