Тайната на Сенеф

77.

Щом специален агент Пендъргаст скочи от люлеещата се рибарска лодка на кея на Фикогранде, тя се отдалечи, за да се измъкне от силния прилив, който я влачеше към голия бряг. За момент той остана неподвижен върху напукания цимент, загледан в острова. Парчето суша се издигаше стръмно от водата като черна колона срещу тъмното нощно небе, осветена от блестящата четвърт на луната. Той гледаше червеникавата игра на светлините в облаците, закриващи планината, слушаше бученето и тътена на вулкана, примесено с рева на прибоя и воя на вятъра откъм морето.

Стромболи беше малък, кръгъл остров, три километра в диаметър, с конусовидна форма: гол и суров. Дори селцето – шепа варосани къщи, пръснати на километър и половина по протежение на крайбрежната линия – изглеждаха очукани, оглозгани от вятъра и неприветливи.

Пендъргаст вдъхна влажния морски въздух и придърпа по-плътно шлифера около врата си. В далечния край на кея, отвъд тясната улица, успоредна на плажа, се издигаха, сякаш струпани една върху друга грозно измазани постройки: едната както изглежда беше бар, въпреки че избелялата табелка, която се люшкаше на вятъра, отдавна бе останала без електрическо осветление.

Той забърза по кея, прекоси улицата и влезе.

Посрещна го плътна завеса от цигарен дим. На една маса седяха група мъже – единият в карабинерска униформа – пушеха и играеха карти, всеки с чаша вино пред себе си.

Той отиде до бара и си поръча espresso complete.

— Жената, която пристигна с наетата риболовна лодка по-рано тази вечер… – обърна се той на италиански към бармана, след което спря и го погледна очаквателно.

Мъжът обърса плота с един мокър парцал, сервира му еспресото и си наля един пръст грапа. Не изглеждаше склонен да отговаря.

— Млада, стройна, с увито в червен шал лице? – добави Пендъргаст.

Барманът кимна.

— Къде отиде?

След известно време той произнесе със силен сицилиански акцент:

— Горе, при професора.

— О! И къде живее професорът?

Никакъв отговор. Пендъргаст усети, че играта на карти зад него е спряла.

Той знаеше, че в тази част на света информацията никога не се дава безплатно: трябваше да я размени срещу нещо.

— Тя ми е племенница, бедното дете – поде той. – Сърцето на сестра ми е направо разбито, дъщеря й да избяга след такова нищожество, този тъй наречен професор, който я съблазни и сега отказва да направи каквото трябва.

Това даде очаквания ефект. В края на краищата тези тук бяха сицилианци – древна раса със старомодни представи за чест. Зад гърба си Пендъргаст чу изскърцване на стол. Той се обърна и видя карабинера да се надига.

— Аз съм maresciallo на Стромболи – каза той мрачно. – Ще ви заведа до къщата на професора. – И се обърна: – Стефано, вземи триколката за този джентълмен и ме последвайте. Аз ще взема motorino.

Един тъмен, космат мъж се изправи и кимна на Пендъргаст, който излезе навън след него. Триколесната моторизирана каручка стоеше на тротоара и Пендъргаст се качи в нея. Видя, че пред тях карабинерът тръгва с пълна газ. След малко потеглиха, движеха се по крайбрежния път, прибоят бучеше от дясната им страна и връхлиташе със сила черните като нощ пясъци.

Не след дълго обърнаха и завиха навътре, криволичейки през невъзможно тесните улички на селцето, стръмно издигащи се към планината. Уличките станаха дори още по-стръмни, сега се виеха през тъмни лозя, маслинови горички и зеленчукови градини, оградени от стени, измазани с хоросан, примесен с пепел от лава. Изникнаха няколко вили, пръснати по горните склонове. Последната се намираше непосредствено срещу планината, заградена с висока каменна ограда.

Прозорците бяха тъмни.

Карабинерът паркира мотоциклета си пред вратата и триколката спря след него. Пендъргаст изскочи и вдигна поглед към къщата. Беше голяма и мрачна и приличаше повече на крепост, отколкото на жилище; беше украсена с няколко тераси, онази, която гледаше към морето, беше със стари мраморни колони. Отвъд каменната стена се виждаше буйна, обширна градина с тропически растения, райски птици и гигантски екзотични кактуси. Това беше най-последната къща по склона и от мястото долу, където се намираше Пендъргаст, изглеждаше сякаш вулканът се е навел над къщата, неговият боботещ, блещукащ връх хвърляше застрашителни кърваво-оранжеви отблясъци срещу надвисналите облаци.

Въпреки всичко – въпреки изключителността на момента – Пендъргаст продължаваше да се взира. Това е къщата на брат ми, помисли си той.

С наперена походка карабинерът отиде до желязната порта, която стоеше отворена и натисна звънеца. Сега, след като магията бе разрушена, Пендъргаст прелетя покрай него, провря се през вратата и изтича приведен към страничната врата на терасата, която се блъскаше на вятъра.

— Чакайте, синьор!

Пендъргаст измъкна своя „Колт“ 1911 и се притисна към стената до вратата, като я хвана в момента, в който тя се люшна към него. Цялата бе надупчена от куршуми. Той се огледа наоколо: един от капаците на кухненските прозорци също зееше отворен и хлопаше на вятъра.

Карабинерът дотича с пухтене, след което огледа вратата.

— Minchial – и измъкна оръжието си незабавно.

— Какво има, Антонио? – попита шофьорът на таксито. Запалената му цигара припламваше в мрака.

— Връщай се, Стефано. Нещата не ми изглеждат добре.

Пендъргаст измъкна фенерче, промъкна се в къщата и освети наоколо. Целият под бе посипан с дървени стружки. Лъчът на фенерчето освети обширна всекидневна в средиземноморски стил, с облицован в плочки под и тежка старовремска мебелировка: почти оскъдна и изненадващо строга. През отворената врата зърна необикновена библиотека, която се издигаше на два етажа и бе решена в сюрреалистично перленосиво. Агентът се вмъкна вътре, като междувременно си отбеляза наум, че още един капак зее отворен.

Продължаваха да липсват следи от борба.

Той се върна при страничната врата, където карабинерът оглеждаше дупките от куршуми. Полицаят се изправи.

— Това е сцена на престъпление, синьор. Налага се да ви помоля да напуснете.

Пендъргаст излезе на терасата и присви очи по посока на забулената в мъгла планина.

— Онова там пътека ли е? – обърна се той към шофьора, който още стоеше и зяпаше.

— Да, изкачва се по склона, но не може да са тръгнали по нея. Не и през нощта.

Карабинерът се появи миг по-късно с радиостанция в ръка. Търсеше полицейската централа на остров Липари, който се намираше на петнайсетина километра оттук.

Пендъргаст премина през портата и се отправи към края на улицата. По билото на хълма се изкачваше разрушено стълбище, което се свързваше с по-широка, много стара пътека по горния склон. Агентът коленичи и огледа земята с фенерчето си. След миг се изправи, изкачи няколко стъпала и продължи да оглежда.

— Не ходете там, синьор. Много е опасно.

Той коленичи отново. Върху тънкия слой прах, запазен от вятъра благодарение на едно от стъпалата, личеше следа от стъпка – стъпка на малък крак. Отпечатъкът беше пресен.

А там, над него, имаше още един малък отпечатък върху друг по-голям. Диоген, преследван от Констанс.

Пендъргаст се надигна и впери поглед към зашеметяващия стръмен склон на вулкана. Беше толкова тъмен, че не можеше да различи нищо, освен слабото мъждукане на приглушена оранжева светлина около забуления му в облаци връх.

— Пътеката – извика той към полицая. – Стига ли до върха?

— Да, синьор. Но отново повтарям, че е много опасно и става само за експерти катерачи. Мога да ви уверя, че не са тръгнали нагоре. Обадих се на колегите от Липари, но те няма да успеят да дойдат до утре. А може би дори и тогава, като се има предвид времето. Засега не мога да сторя нищо повече, освен да претърся града… където със сигурност са отишли племенницата ви и професорът.

— Няма да ги намерите в града – заяви Пендъргаст, като се обърна и пое по пътеката.

— Синьор! Недейте! Тя води до Шиара дел Фуоко!

Вятърът отнесе гласа на мъжа и Пендъргаст продължи да се катери колкото можеше по-бързо, като в лявата си ръка стискаше фенерчето, а в дясната – пистолета.