Тайната на Сенеф

10.

Малката групичка заслиза по потъналото в прах стълбище към Гробницата на Сенеф. Обувките им оставяха отпечатъци като в пресен сняг.

Уичърли се спря и освети наоколо.

— Аха! Това тук египтяните го наричали Първият проход на Бога по пътеката на Слънцето. – Той се обърна към Нора и Менцес. – Интересно ли ви е или ставам досаден?

— Но моля ви се! – окуражи го Менцес. – Нека да си проведем научно-популярната обиколка.

Белите зъби на Уичърли блеснаха на слабата светлина.

— Проблемът е, че голяма част от смисъла на посланията на тези древни гробници все още ни убягва. За сметка на това е лесно да определиш възрастта им – тази например изглежда сравнително типична за Новото Царство, бих казал края на XVIII династия.

— Право в целта – кимна Менцес. – Сенеф е бил везир и регент на Тутмос IV.

— Благодаря ви. – Уичърли попи комплимента с явно задоволство. – Повечето от тези гробове от Новото Царство се състоят от три части: външна, средна и вътрешна гробница, разделени общо на дванадесет камери, които заедно символизират преминаването на Бога на Слънцето през Подземния свят по време на дванадесетте часа на нощта. Фараонът бил погребван по залез и душата му придружавала Бога на Слънцето в неговата ладия, докато пътувал към тържественото си прераждане по изгрев.

Той насочи фенерчето си напред и освети един портал в отсрещния край на помещението.

— Това стълбище е било запълнено с чакъл и завършвало в запечатана врата.

Продължиха да се спускат надолу, докато най-сетне стигнаха масивна врата, на чиято носеща греда бе гравирано огромно Око на Хор. Уичърли спря и освети Окото и йероглифите около него.

— Можете ли да ги разчетете? – попита Менцес.

Уичърли се усмихна широко:

— Твърде добре. Това е проклятие. – Той смигна лукаво на Нора. – Нека Амут погълне сърцето на всеки, който пристъпи този праг!

Настъпи кратка тишина.

МакКоркъл се изсмя тънко:

— Това ли е всичко?

— За древния крадец – подзе Уичърли, – това би било напълно достатъчно. Такова проклятие си е истинска страхотия.

— Кой е Амут? – запита Нора.

— Онзи, който поглъща прокълнатите. – Уичърли посочи с фенерчето към една избледняла рисунка на отсрещната стена, на която бе изобразено чудовище с крокодилска глава, тяло на леопард и гротескните задни крака на хипопотам, легнало на пясъка с широко отворена паст и готово да погълне подредени в редица човешки сърца. – Злите думи и дела правели сърцето тежко; след смъртта Анубис претеглял сърцето на покойника на везни с Перото на Маат. Ако се окажело, че сърцето тежи повече от перото, богът с глава на бабуин, Тот, го хвърлял за храна на чудовището Амут. Амут прекосявал пясъците на запад, за да изхвърли изпражненията си и ето как свършвал всеки, който не бил водил праведен живот – като фекалия, печаща се в сърцето на западната пустиня.

— Чух повече, отколкото бих искал. Благодаря ви, докторе – сухо отбеляза МакКоркъл.

— Да ограби фараонска гробница ще да е било ужасяващо преживяване за древния египтянин. Проклятията, застрашаващи всеки влязъл вътре, се възприемали като съвсем реални. С цел да отрекат властта на мъртвия фараон, древните крадци не просто ограбвали гробницата, те я разрушавали, трошали всичко. Единствено така можели да разпръснат злата сила на проклятието.

— Ето нещо за изложбата, Нора – отбеляза Менцес.

След кратко колебание МакКоркъл пристъпи прага, а останалите го последваха.

— Вторият проход на Бога – обясни Уичърли като осветяваше с фенерчето си надписите. – Стените са покрити с откъси от „Реунупертемру“, египетската Книга на мъртвите.

— Виж ти! Колко интересно! – възкликна Менцес. – Прочети ни нещичко, Ейдриън.

Уичърли започна да рецитира с напевен глас:

— Това е призив към Ра, Богът на слънцето, от починалия, Сенеф. Много типично за Книгата на мъртвите.

— Чувала съм за Книгата на мъртвите – каза Нора. – Но не знам много.

— Общо взето това е сборник с магически призиви, чарове и заклинания. Той помагал на мъртвите да преодолеят опасното пътуване през подземния свят към Тръстиковото поле – представата на древните египтяни за Рая. През дългата нощ след погребването на фараона хората бдели в тревожно очакване, тъй като ако той по някаква причина останел в подземния свят и не се преродял, слънцето никога повече нямало да изгрее. Мъртвият владетел трябвало да знае заклинанията, тайните имена на змиите и да владее всякакви други тайни познания, за да успее да завърши пътуването си. Ето защо всичко е написано на стените на неговата гробница – Книгата на мъртвите всъщност представлява нещо като приспивна песен за последния сън на фараона, която го отвеждала към Вечния живот.

Уичърли се изкиска и освети четири колони с йероглифи, изписани в червено и бяло. Останалите се приближиха, стъпките им вдигаха облаци от сивкав прах.

— Ето и Първата порта на мъртвите – продължи той. – Тя изобразява възкачването на фараона в слънчевата ладия и пътешествието му през подземния свят, където го посреща тълпата на мъртвите… А тук, при Четвъртата порта, те са достигнали до ужасната пустиня Сокор и лодката магически се превръща в змия, за да ги пренесе през горящите пясъци… Или пък това! Много драматично: в полунощ душата на Бога на Слънцето, Ра, се съединява с трупа му, представен от мумифицираното тяло…

— Извинете ме, докторе – намеси се МакКоркъл, – но все още имаме да минем през осем стаи.

— Разбира се. Много съжалявам.

Продължиха към отсрещния край на камерата. Тук, в една тъмна ниша, се виждаше стръмно стълбище, водещо към непрогледен мрак.

— Този коридор също е бил пълен с чакъл – каза Уичърли.

— За да възпрепятства крадци.

— Внимавайте – промърмори МакКоркъл, докато ги водеше.

Уичърли се обърна към Нора и й протегна добре поддържаната си ръка.

— Ще позволите ли?

— Мисля, че ще се справя – отвърна тя и вътрешно се усмихна на старомодната му учтивост. Докато наблюдаваше как Уичърли внимателно се спуска с идеално излъсканите си обувки, сега покрити с дебел слой прах, реши, че е много по-вероятно той да се подхлъзне и да си счупи врата, отколкото тя.

— Внимателно! – извика Уичърли към МакКоркъл. – Ако тази гробница следва обичайния план, би трябвало кладенецът да е точно пред нас.

— Кладенецът? – долетя гласът на МакКоркъл.

— Дълбока яма, замислена така, че да изпрати невнимателните похитители на гробницата към смъртта им. Всъщност това е било и начин да се предотврати евентуално наводняване на помещенията през редките периоди, когато Долината на царете бивала заливана с вода.

— Дори да е останал непокътнат, кладенецът със сигурност ще е ограден – рече Менцес. – Все пак не забравяйте, че това някога е било изложба.

Те се движеха напред предпазливо, под лъчите на фенерчетата им най-сетне се разкри паянтов дървен мост, който прекосяваше яма, дълбока поне осем метра. МакКоркъл им направи знак да останат назад, разгледа моста внимателно, след което продължи по него. Едно внезапно скръц накара Нора да подскочи. МакКоркъл отчаяно сграбчи перилата. Но се оказа просто звукът от наместващо се дърво и мостът устоя.

— Все още е безопасен – отдъхна си МакКоркъл. – Пресичайте един по един.

Нора енергично закрачи по тесния мост.

— Не мога да повярвам, че това някога е било част от изложба. Как, за бога, са успели да направят подобен кладенец в самите недра на музея?

— Сигурно е бил издълбан в основната скала на Манхатън – обади се Менцес някъде зад нея. – Ще трябва да го пресъздадем безопасно, когато започнем да подреждаме нашата експозиция.

От другата страна на моста прекосиха друг праг.

— Сега сме в средната гробница – обясни Уичърли. – Тук би трябвало да има друга запечатана врата. Какви изумителни фрески! Ето тук виждаме изображението на Сенеф, който се среща с боговете. А ето и още редове от Книгата на мъртвите.

— Други проклятия? – попита Нора, хвърляйки поглед към Окото на Хор, ярко изрисувано над някогашната врата.

Уичърли го освети с фенерчето си.

— Хм. За пръв път виждам подобен надпис.

— На мен определено ми звучи като проклятие – заяви МакКоркъл.

— По-скоро допускам, че е някакъв неточен цитат от Книгата на мъртвите. Тази проклетия се точи в продължение на двеста глави и никой досега не е успял да разбере всичко.

Сега гробницата премина в обширна зала, чийто сводест таван и шестте внушителни каменни стълба, които го поддържаха, бяха плътно покрити с йероглифи и рисунки. На Нора й се струваше невероятно, че това огромно, пищно украсено пространство е спяло в недрата на музея в продължение на повече от век, забравено почти от всички.

Уичърли се обърна, светлината на фенерчето му играеше по фреските.

— Това е твърде необичайно. Намираме се в Залата на колесниците, която древните наричали Зала за прогонване на враговете. На това място се складирали всички вещи, свързани с войната, от които фараонът щял да се нуждае в отвъдното – бойната му колесница, лъкове и стрели, коне, саби, ножове, пики, бойни тояги, шлем, доспехи от кожа.

Лъчът от фенера му освети един фриз, изобразяващ стотици обезглавени тела, положени на земята, чиито глави бяха подредени до тях. Земята бе оплискана с кръв, а древният художник бе добавил и такива реалистични детайли като например изплезените езици.

Продължиха да се движат през дълга поредица от коридори, докато достигнаха една стая, по-малка от останалите. На стената беше изобразена голяма рисунка, която показваше същата сцена с претеглянето на сърцето, която бяха видели по-рано, само че в много по-едър мащаб. Противната лигава фигура на Амут клечеше наблизо.

— Залата на истината – оповести Уичърли. – Дори и фараонът е бил съден, а в този случай Сенеф, който е бил почти толкова могъщ, колкото владетеля.

МакКоркъл изгрухтя, след което изчезна в следващата камера и останалите го последваха. Тя представляваше просторна зала със сводест таван, изрисуван като нощно небе, обсипано със звезди, а стените й бяха гъсто изписани с йероглифи. В средата зееше огромен гранитен саркофаг – празен. На всяка от четирите стени се чернееше по една врата.

— Какъв необикновен гроб! – възкликна Уичърли като шареше с фенерчето си. – Нямах и представа. Когато ми се обадихте, д-р Менцес, си представях нещо малко, но очарователно. Ала това е направо смайващо! Откъде, за бога, музеят се е сдобил с подобна находка?

— Историята е интересна – отвърна Менцес. – Когато Наполеон завладял Египет през 1798-а, тази гробница била част от плячката му. Той наредил да я разглобят блок по блок и да я пренесат във Франция. Но когато Нелсън разгромил французите в Битката при Нил, един шотландски морски капитан заграбил гробницата за себе си и я реконструирал в своя замък. През 19 век последният му наследник, седмият барон Ретрей, притиснат от известни финансови затруднения, я продал на един от ранните благодетели на музея, който я транспортирал с кораб през Атлантика и я подредил още докато музеят се строял.

— Бих казал, че баронът е изпуснал едно от националните съкровища на Англия.

Менцес се усмихна.

— Получил 1000 паунда в замяна.

— Ах, става все по-лошо. Дано Амут погълне сърцето на алчния барон, за туй, че е продал тази прелест! – Уичърли се разсмя и хвърли искрящо син поглед към Нора, която на свой ред се усмихна учтиво. Вниманието му ставаше очебийно, а венчалната халка на пръста й сякаш изобщо не го обезкуражаваше.

МакКоркъл взе да потропва с крак нетърпеливо.

— Това е погребалната камера – започна Уичърли, – която древните наричали Домът на златото. Тези преддверия тук би трябвало да са Залата на ушабти; Залата на канопите, където всички органи на фараона били съхранявани в стъкленици; Съкровищницата на края; и мястото за почивка на боговете. Забележително, нали, Нора? Как само ще се забавляваме!

Нора не отговори веднага. Мислеше си за това колко огромна е гробницата, колко е прашна и колко много работа им предстои.

Явно и Менцес мислеше за същото, понеже се обърна към нея с полунетърпелива, полусъжалителна усмивка.

— Е, Нора – рече той. – Май ще се окажат интересни шест седмици?