Тайната на Сенеф

21.

Мери Джонсън със замах отвори огромната врата към Египетската галерия и пристъпи вътре като опипваше студения мрамор, търсейки ключовете за осветлението. Тя знаеше, че в последно време техниците работят до късно по гробницата, но в шест сутринта вече със сигурност си бяха отишли. Нейно задължение беше да отключи залите, да запали осветлението и да се увери, че всичко е наред.

Намери ключовете и занатиска копчетата с дебеличкия си показалец. Редици от старо стъкло и бронз грейнаха, хвърляйки меко бяло сияние върху частично обновената зала. За миг тя остана на прага с юмруци, подпрени на масивните хълбоци и се огледа да провери всичко ли е в ред. После тръгна из помещението, гигантският й задник се полюшваше в такт с някаква стара диско-мелодия, която си тананикаше под нос, връзката ключове в ръката й подрънкваше. Дрънченето на ключовете, почукването на токовете и фалшивият напев отекваха из просторната зала и създаваха успокояващ ритъм, който бе съпровождал нощната работа на Мери Джонсън в Нюйоркския природонаучен музей в продължение на трийсет години.

Тя стигна до коридора, запали лампите и там, след което прекоси кънтящото пространство и прокара магнитната си карта през новото охранително устройство на входа към Гробницата на Сенеф. Ключалката изщрака и автоматичните врати се отвориха с бръмчене, разкривайки гробницата отвътре. Мери Джонсън се спря намръщена. Би трябвало гробът да тъне в чернота. Ала въпреки часа, той бе ярко осветен.

Тъпите техници са оставили лампите включена.

Тя остана на прага за момент, след което отметна глава и изсумтя презрително над собствената си нерешителност. Някои от пазачите, които бяха работили тук през трийсетте, си шушукаха, че гробницата е прокълната, че не без причина е била зазидана и че преоткриването й е голяма грешка. Но кой беше чувал за египетска гробница без проклятие? А и Мери Джонсън се гордееше с енергичния си прагматичен подход към работата. Просто ми кажете какво да направя и аз ще го свърша. Без глупости, без циврене, без извинения.

Проклятие, грънци!

Тя заслиза по широкото каменно стълбище и се спусна в гробницата, като си припяваше и подсвиркваше, а гласът й отекваше в затвореното пространство:

Да останеш жив, да останеш жив…

Тя мина край кладенеца, като разклати моста с огромната си тежест, и се озова в съседното помещение. Тук шантавите компютърджии бяха нагласили маси с оборудване и Джонсън много внимаваше да не се спъне във виещите се по пода кабели. Тя изгледа с неодобрение мазните кутии от пица, оставени небрежно на една от масите и кутийките от кола и опаковките от вафли, които се търкаляха край тях. Чистачките нямаше да минат преди седем. Е, не беше неин проблем.

За три десетилетия в музея Мери Джонсън бе видяла всичко. Служителите идваха и си отиваха, тя бе преживяла музейните убийства и убийствата в метрото, изчезването на д-р Фрок, убийството на стария господин Пък и покушението над Марго Грийн. Това бе най-големият музей в света и се бе оказал интересно място за работа в повече от едно отношение. И все пак заплатата беше отлична, отпуските – достатъчни. Да не говорим за престижа.

Продължи напред, влезе в Залата на колесниците и спря да хвърли един бегъл преценяващ поглед, след което надникна в погребалната камера. Всичко изглеждаше наред. Беше на път да се обърне и да си тръгне, когато усети дъх на нещо кисело. Носът й инстинктивно се сбърчи да намери източника на миризмата. Там, на една от отсрещните колони, имаше влажно петно.

Тя вдигна радиостанцията към ухото си.

— Джонсън вика централата. Чувате ли ме?

— Слушаме те, Мери.

— Изпратете екип да почисти Гробницата на Сенеф. Погребалната камера.

— Какъв е проблемът?

— Повръщано.

— Боже мой! Пак ли нощните пазачи?

— Кой знае, може техниците да са се разпразнували.

— Ще пратим хора.

Джонсън изключи радиостанцията и обиколи помещението. Опитът й показваше, че локвите от повръщано рядко се срещаха по единично: по-добре беше още сега да открие къде са останалите. Въпреки теглото си тя вървеше много бързо и бе завършила повече от половината обиколка, когато лявата й обувка се хлъзна и инерцията я понесе настрани и надолу, докато не се приземи тежко върху полирания камък.

— По дяволите!

За момент остана седнала, поразтърсена, но без наранявания. Беше се подхлъзнала в локва от нещо тъмно с метален мирис. И беше посрещнала падането с две ръце. Когато вдигна дланите пред лицето си, тя разпозна веществото. Кръв.

— Всемогъщи боже!

Тя се изправи внимателно, огледа се автоматично за нещо, в което да си избърше ръцете, не откри такова и реши да продължи напред, изтривайки ги в панталоните си, които без друго бяха вече съсипани. Отново измъкна радиостанцията.

— Джонсън вика централата, чувате ли ме?

— Роджър слуша.

— Тук има и кръв.

— Какво казваш? Кръв! Колко?

— Достатъчно.

Настъпи тишина. От голямата локва кръв, в която се бе подхлъзнала, поредица от пръски водеше към отворения гранитен саркофаг в центъра на стаята. По страничната му стена, гравирана с йероглифи, имаше широка мазка от засъхнала кръв, сякаш нещо е било преметнато през нея и хвърлено вътре.

Изведнъж Джонсън усети, че последното нещо, което би искала да направи, е да надникне в онзи саркофаг. Но може би поради силното си чувство за отговорност, тя бавно пристъпи напред. Радиостанцията в ръката й пропукваше.

— Достатъчно? – повишиха глас нервно отсреща. – Какво трябва да значи това „достатъчно“?

Тя достигна до ръба на саркофага и погледна вътре. На дъното лежеше по гръб някакво тяло. Беше човешко, това тя разбра, но не можеше да каже нищо повече. Лицето бе нарязано и изподрано до неузнаваемост. Гръдната кост беше разцепена и ребрата стърчаха разтворени като крила на двойна врата. Там, където трябваше да бъдат дробовете и останалите органи, нямаше нищо, зееше само една червена кухина. Но онова, което наистина я потресе и щеше да я преследва в кошмарите й още много години, бяха електриковосините бермуди, които носеше жертвата.

— Мери? – изписука радиостанцията.

Джонсън преглътна, неспособна да отговори. Сега забеляза и друга тънка кървава диря, която се процеждаше откъм една от страничните стаи, свързани с погребалната камера. Входът й беше тъмен и вътре не се виждаше нищо.

— Мери? Чуваме ли се?

Тя бавно вдигна радиостанцията към устните си, преглътна, прокашля се дрезгаво и отвърна:

— Чувам ви.

— Какво става там?

Но Мери Джонсън предпазливо се оттегляше по-далеч от саркофага и от малката тъмна стаичка. Нямаше нужда да ходи там. Бе видяла достатъчно. Продължи да отстъпва, след което внимателно извърна едрото си тяло. После, в момента, когато достигна изхода на погребалната камера, усети, че нещо не е наред с краката й.

— Мери! Незабавно ще изпратим охраната долу! Мери!

Джонсън направи още една стъпка, олюля се и усети, че полита към земята, сякаш надолу я теглеше неудържима сила. Присви се в седнало положение, след което рухна назад като в забавен кадър. Едва смогна да се подпре на рамката на вратата.

Точно така я откриха осем минути по-късно, все още в съзнание, взряна в тавана, от очите й се стичаха сълзи.