Тайната на Сенеф

44.

Пендъргаст почака, докато и последният – Джъг, се провря през оградата и изчезна. Момчетата на Лакара прескачаха през отвора толкова бързо, че едва ли ги беше грижа дали ще ги последва или не – тъкмо както Пендъргаст се надяваше. Всеки от тях щеше да поеме по различен маршрут, умело хореографиран от Ели Глин, така че да предизвика максимална реакция и бъркотия.

След като Джъг се скри от погледа му, Пендъргаст сграбчи срязаната ограда, която се бе върнала в нормалното си положение и разшири процепа колкото се може повече, огъвайки метала, така че да направи дупката очевидна за пазачите, които скоро щяха да дойдат. Отстъпи назад и погледна електронния часовник на китката си, който, в случая на Пендъргаст, можеше да се похвали с доста повече изкусни джаджи, отколкото предполагаше евтината му пластмасова външност. Въпросните джаджи включваха и приемник, получаващ сателитни сигнали, чрез които се измерваше точно време – това щеше да е от първостепенна важност за предстоящата операция. Той изчака да настъпи уречения час, после натисна едно бутонче на часовника и активира таймера. Дисплеят започна обратно броене от 900 секунди.

Пендъргаст направи крачка назад и зачака.

На 846 секунди въздухът се изпълни с внезапния вой на сирени. Пендъргаст се обърна, пъргаво прекоси двора и се отправи към най-близката до вратата сграда, където две охлузени циментови стени се свързваха под прав ъгъл. Там той бръкна в улука и извади дълга тясна тръбичка: същата, която Д’Агоста бе оставил преди няколко дни. Разви я и рязко я тръсна. Тя веднага зае нужната форма: два еднакви платнени квадрата, всеки със страна около три стъпки, съединени по единия ръб, така че да образуват V-образна форма. Квадратите бяха покрити с много тънък пласт светло-отражателен найлон. Всъщност всичко това представляваше модифициран от Глин стандартен портативен светло-отражател, като онези, които се използваха при рекламни снимки на открито.

Сега Пендъргаст се прилепи в ъгъла, облегна гръб на тухлите и се смъкна на земята. Постави отражателя пред себе си, така че външните два края на V-образния рефлектор да се допират до стените, образувайки прав ъгъл.

Това бе прост, но много добре изпълнен трик, една от най-старите сценични илюзии на маговете: да се използват огледала, нагласени под определен ъгъл, уж че човекът изчезва. Този фокус се правеше още от 1860-а, когато „Шкафът на Протеус“ на професор Джон Пепър и номерът „Сфинкс“ на полковник Стодър – една жена лягаше в кутия, която после се оказваше празна – бяха голямата мода на Бродуей. Разположен в ъгъла на двора, отражателят имаше същия ефект: всъщност той пресъздаваше огледална кутия, в която Пендъргаст можеше да се скрие. Отразяваше циментовите стени и създаваше илюзията, че ъгълът е празен. Само някой, който специално се приближеше, би могъл да разкрие измамата – а настоящата паника бе пресметната така, че да предотврати тази възможност.

На 821 секунди Пендъргаст чу, че електронните ключалки изщракват: вратите се отвориха и четирима гардове от близкия пункт №7 връхлетяха в двор 4 с извадени електро-шокови пушки.

— Оградата е прерязана! – изкрещя единият, като сочеше зейналата дупка в отсрещния край.

Докато великолепната четворка спринтираше към отвора, Пендъргаст се изправи, прилепи двете части на светло-отражателя една към друга, нави го на компактна тръбичка и го върна обратно в улука. После се плъзна през отворения портал в сградата, притича край ъгъла и се шмугна в близките тоалетни. Без да се бави влезе в пред-предпоследната кабинка, стъпи върху чинията и надигна плочката на тавана над главата си. Там, залепен от вътрешната страна, той откри един найлонов плик, в който имаше тънък четиригигабайтов флаш мемори чип, кредитна карта, малка подкожна игла и спринцовка, тиксо и капсулка, пълна с кафява течност. След като прибра вещите по джобовете си, излезе от тоалетните и се спусна по коридора към караулен пункт №7. Точно както Глин бе предвидил: от петимата дежурни четирима бяха реагирали на сигнала за тревога, оставяйки единствения командващ пазач в будката, заобиколен със стена от видеомонитори. Човекът крещеше някакви заповеди в микрофона си и почти истерично натискаше копче след копче, в опит да хване дирите на изчезналите затворници. Бягството бе предизвикало впечатляваща мобилизация. Ако се съдеше по разпалените викове на гарда, един от бегълците вече бе настигнат и заловен.

Както Глин бе очаквал, вратата на караулка №7 си седеше отключена поради припряното тръгване на гардовете.

Пендъргаст бързо влезе вътре, преметна ръка през врата на пазача и го инжектира. Мъжът се отпусна, без да издаде звук и агентът го положи на пода, след което покри част от микрофона му с ръка и изрева дрезгаво:

— Виждам единия! Тръгвам след него!

Експедитивно разсъблече изпадналия в безсъзнание мъж под пращящия съпровод на радиостанцията, която гърмеше заповеди да остане на поста си. За по-малко от минута Пендъргаст бе облякъл униформата, бе закачил значката и се беше екипирал със сълзотворен газ, електрошокова пушка, палка, радиостанция и пейджър за спешни обаждания. Беше по-строен от собственика на дрехите, но с някои малки нагласяния дегизировката прие съвсем убедителен вид.

След това разрови из многобройните сървъри, докато откри правилния порт. Измъкна флаш драйв устройството от плика и го пъхна вътре. После отново насочи вниманието си към пазача: чевръсто му завърза ръцете зад гърба, залепи му устата с тиксото, стегна и коленете му неподвижно. Извлачи упоения мъж до тоалетните, сложи го седнал върху чинията, привърза торса му към казанчето, за да стои изправен, заключи кабинката и изпълзя изпод вратата.

Пендъргаст застана пред огледалото. Свали бинтовете си и ги натъпка в кошчето за боклук, след което счупи стъклената ампулка над мивката и с масажиращи движения втри течността върху главата си. От платиненоруса косата му придоби невзрачен тъмнокафяв цвят. Той излезе от помещението и пое надолу по коридора, после зави надясно и се спря точно преди да мине край камерата, за да се консултира с таймера: 660 секунди.

Изчака на дисплея да се изпише 640 и продължи напред със спокойна крачка, като през цялото време държеше под око часовника. Знаеше, че много хора ще гледат видеозаписа. Въпреки че носеше униформа на пазач, той все пак се движеше в грешната посока – обратна на тази на избягалите – и лицето му все още беше насинено и подуто. В сграда С го познаваха добре. Всеки, който го мернеше, щеше да го различи.

Пендъргаст обаче знаеше и друго: в продължение на десет секунди – между 640 и 630 – мониторът, който предаваше образа конкретно от тази камера, щеше да се контролира от флаш драйва, пъхнат в компютъра. Устройството щеше временно да съхрани предишните десет секунди запис от камерата и да ги прожектира отново. После щеше да премине към следващата камера, към по-следващата и така нататък, и да повтаря същата процедура. Плейбекът щеше да се включва само по веднъж на монитор, което оставяше на Пендъргаст интервал от най-много десет секунди да прекоси зрителното поле на всяка камера. Това налагаше времето да се разчете перфектно.

Агентът премина безпроблемно и продължи по дългите празни коридори на сграда С – пазачите се бяха оттеглили в друга посока поради акцията по преследването на бегълците. От време на време той ускоряваше крачка, понякога забавяше, като минаваше край всяка камера точно в момента, в който старият видеосигнал щеше да бъде повторен. Радиостанцията му често пращеше. Веднъж се размина със стегната група тичащи пазачи и бързо клекна да си завърже обувката, извръщайки насиненото си лице настрани. Те го подминаха, без да го погледнат – очевидно цялото им внимание беше насочено другаде.

Той прекоси трапезарията и кухнята на сграда С, въздухът тегнеше от острия мирис на почистващи препарати. Зави отново и после пак, докато накрая достигна последната отсечка от коридора преди контролно-пропускателния пункт и охраняемите врати между Херкмур, Сграда С/ Федерална и Херкмур, Сграда В/ Щатска.

Лицето на Пендъргаст бе добре познато в сграда С. Но в сграда В никой не го беше виждал.

Приближи се до портала, прокара кредитната карта, постави ръка върху скенера за пръстови отпечатъци и зачака.

Сърцето му биеше доста по-бързо от обичайното. Беше дошъл мигът на истината.

Точно на 290 секунди лампичката блесна в зелено и металните ключалки се отвориха.

Пендъргаст пристъпи в сграда В. Пое по първото разклонение на коридора, а после се спря в тъмния ъгъл, който се образуваше на завоя. Прокара пръсти по най-дълбоката рана на бузата си и с рязко движение дръпна шевовете. Когато топлата кръв започна да се стича, той я размаза по лицето, врата и ръцете си. След това надигна ризата си и огледа странично разположения върху тялото му прорез, откъдето бе минало острието. Вдиша дълбоко и разкъса и тази рана.

Нараняванията трябваше да изглеждат възможно най-пресни.

На 110 секунди той чу забързани стъпки и, както очакваше, един от бегълците – Джъг – го подмина тичешком. Очевидно послушно бе последвал предначертаната от Глин схема. Разбира се, опитът щеше да е безуспешен – щяха да го заловят при изхода на сграда В, ако не и по-рано, – но в крайна сметка и това влизаше в плана. Бандата на Почо не бе нищо повече от димна завеса. Никой от престъпниците нямаше да се измъкне.

В момента, в който Джъг мина край него, Пендъргаст изпищя и се просна на пода, като междувременно натискаше бутона за спешни случаи:

— Служител на земята! Незабавни действия! Служител на земята!