Тайната на Сенеф

76.

Диоген Пендъргаст стоеше на терасата на своята вила. Под него се разкриваше малкото селце Пишита, чиито къщички се нижеха една до друга чак до обширните черни пясъци на плажа. Откъм морето духаше вятър, който носеше мирис на солена вода и цъфтящи водорасли. Навътре сред вълните автоматичният фар на върха на огромната скала Стромболикио бе вече започнал да примигва в сгъстяващия се здрач.

Той отпи глътка от чашата шери, заслушан в далечните звуци, които долитаха откъм селото – майка, която викаше децата си на вечеря, кучешки лай, бръмченето на триколка, единственото превозно средство, което се използваше на острова. Вятърът се надигаше наред с вълнението – щеше да бъде поредната бурна нощ.

А зад себе си той чуваше гръмовния тътен на вулкана.

Тук, на самия ръб на света, се чувстваше в безопасност. Тя не можеше да го последва на това място. Това беше неговият дом. Бе дошъл тук за пръв път преди двайсет години и оттогава се връщаше всяка година, като винаги пристигаше и си тръгваше много предпазливо. Триста и няколкото души постоянни жители на острова го познаваха като ексцентричен и раздразнителен британски професор по класическа музика, който периодично идваше, за да работи върху своя голям опус – и който не гледаше с добро око на хрумванията да бъде обезпокояван. Избягваше летата и туристите, при все, че това място, бидейки на повече от сто километра от материка и от време на време недостъпно дни наред, поради морските бури и липсата на пристанище, бе далеч по-рядко посещавано от околните острови.

Разнесе се нов тътен. Тази вечер вулканът бе сърдит.

Диоген се извърна и вдигна очи към стръмните му мрачни склонове. Ядни облаци се събираха и къдреха около кратера му, който се издигаше на повече от километър над вилата, и той виждаше бледите оранжеви отблясъци вътре в назъбения конус, напомнящи присветването на дефектна лампа.

Последният лъч светлина потъна зад Стромболикио и морето стана черно. Големи вълни с дълги бели гребени се блъскаха в черния бряг в ритъма на нисък монотонен грохот.

През последните двайсет и четири часа, с цената на огромно умствено усилие, Диоген бе изтръгнал от съзнанието си болезнения спомен за последните събития. Някой ден – когато щеше да може да се дистанцира – той щеше да седне и безстрастно да анализира причината за неуспеха си. Но засега се нуждаеше от почивка. В крайна сметка се намираше в бърлогата си; пред него беше цялото време на света, да планира и да приведе в действие следващата си атака.

Той стисна тънката чаша толкова здраво, че тя се строши, след което хвърли столчето на земята и се върна в кухнята да си налее нова. Това беше част от запасите му от амонтиладо, които си бе набавил още преди години и мисълта да прахоса дори капка от него, му се виждаше светотатствена.

Отпи нова глътка, като се опита да се успокои, след което отново се отправи към терасата. Селцето се приготвяше за нощта: още няколко приглушени вика, бебешки плач, една врата, която се затръшна. И бръмченето на триколката, сега по-близо, по някоя от стръмните улички, които се виеха към вилата му.

Той остави чашата на парапета и си запали цигара, изпускайки кръгчета дим в сумрачния въздух. Надникна към улиците долу. Триколката определено се качваше по хълма, вероятно по „Виколо Сан Бартоло“… Тихото скърцане се приближаваше и за първи път Диоген изпита бодване на безпокойство. Бе необичайно за триколка да се движи във вечерния час, особено в горната част на селото – освен ако не беше островното такси. Но сега бе ранна пролет и нямаше туристи: ферибота, който бе хванал от Милацо, не возеше посетители, а само производители и снабдители; освен това бе тръгнал обратно още преди часове.

Той се усмихна на себе си. Беше станал прекалено предпазлив, направо параноичен. Това дяволско преследване – и то непосредствено след такова огромно поражение – го бе оставило разтърсен, изнервен. Онова, от което имаше нужда, бе един дълъг период на четене, размишление и интелектуално обновление. Наистина, сега би било идеалното време да започне онзи превод на „Златното магаре“ от Апулей, с който всякога бе искал да се заеме.

Той вдиша още дим и го издиша бавно, обърна очи към морето. Пробягващите светлини на един кораб тъкмо завиваха около „Пунта Лена“. Диоген влезе вътре, извади бинокъла си и като погледна още веднъж към морето, забеляза неясните контури на стара дървена риболовна лодка, истинска гемия, която се отдалечаваше от острова към Липари. Това го озадачи: не беше излязла за риболов, не и в такова време и то в този час на деня. Вероятно бе дошла да направи доставка.

Звукът на триколката се приближи и той осъзна, че сега тя се изкачва по малката уличка, водеща към неговата вила – скрита от високата стена, която ограждаше собствеността му. Чу двигателя да забавя, явно бе спряла пред оградата. Той свали бинокъла и отиде на страничната тераса, откъдето имаше изглед надолу към улицата; но междувременно триколката вече правеше обратен завой и пасажерът й, ако имаше такъв, не се виждаше никъде.

Той спря, сърцето му внезапно заби толкова силно, че можеше да чуе бученето на кръвта в ушите си. Неговият имот беше единственият в края на алеята. Онази стара рибарска гемия не беше докарала карго – бе докарала пътник. И този пътник бе дошъл с триколката до самите порти на вилата му.

Диоген незабавно предприе ред безшумни действия: изтича вътре, като връхлиташе от стая в стая, затвори прозорците, спусна кепенците, изгаси лампите и залости вратите. Вилата, както повечето къщи на острова, бе построена като същинска крепост – с тежки дървени капаци и порти, подсилени с ковано желязо, които се затваряха със здрави ключалки. Зиданите стени бяха с дебелина от почти един метър. Да не говорим, че той самият също бе направил някои фини подобрения по свой вкус. В този дом можеше да се чувства в безопасност – или поне да спечели достатъчно време да мисли, да прецени позициите си.

За няколко минути бе успял да се залости добре. Стоеше в тъмната библиотека и дишаше тежко. За пореден път го споходи усещането, че е реагирал в отговор на чиста параноя. Само защото зърна лодка и чу такси… Беше абсурдно. Просто нямаше начин тя да го е открила – определено не и толкова бързо. Та той пристигна на острова едва миналата вечер! Беше смешно, невъзможно.

Попи челото си с носна кърпа и успя да задиша по-равномерно. Държеше се много глупаво. Цялата тази история бе разклатила нервите му повече, отколкото си бе дал сметка първоначално.

Тъкмо опипваше стената, търсейки ключа на лампата, когато прозвуча почукване: бавно – подигравателно бавно. Всяко хлопване по масивната дъбова врата отекваше в къщата.

Диоген замръзна, сърцето му отново заблъска диво в гърдите.

— Chi с’е? – попита той.

Отговор не последва.

С треперещи пръсти заопипва чекмеджетата, откри онова, което търсеше, отключи го и измъкна своя „Бета Рх4 Сторм“. Извади магазина, провери го и установи, че е пълен, след което го върна на мястото му. В съседното чекмедже откри тежко фенерче.

Как? Как? Задави се от яростта, която заплашваше да го надвие. Възможно ли бе наистина да е тя? Ако не, защо не получи отговор, когато попита кой е?

Той включи фенерчето и освети околното пространство. Кой беше най-вероятният вход? Може би вратата към страничната тераса – намираше се най-близо до алеята и до нея се стигаше най-лесно. Диоген пристъпи на пръсти към нея, отключи я безшумно и внимателно закрепи металния ключ в равновесно положение върху бравата от ковано желязо. После се оттегли обратно в средата на тъмната стая и приклекна в удобна за стрелба позиция, като остави очите си да се нагодят към мрака и насочи пистолета към вратата. Зачака.

В заграденото от дебели стени пространство на къщата цареше тишина. Единственият звук, който успяваше да проникне, бе периодичният дълбок гърлен грохот на вулкана. Той продължаваше да се спотайва и се ослушваше напрегнато.

Изтекоха пет минути, после десет.

И тогава го чу: звъна на падащия ключ. Без да се забави и секунда, Диоген стреля четири пъти във вратата и бродира върху нея дупки във формата на ромб. Деветмилиметровите сачми безпроблемно преминаваха дори през най-дебелото дърво и скоростта им си оставаше съвсем достатъчна, за да убие. Той долови болезнено изохкване; строполяване; драскане с нокти. Още един сподавен стон – и после тишина. Вратата, сега открехната, изскърца и се отвори с още няколко сантиметра, задвижена от порив на вятъра.

Ако се съдеше по звуците, я беше убил. И все пак се съмняваше в това. Тя бе прекалено умна. Сигурно бе предвидила хода му.

А може би не? От друга страна, дали изобщо беше тя? Възможно бе току-що да е застрелял някой злощастен обирджия или доставчик.

Приведе се нисш и се запромъква към входа. Колкото по-близо идваше, толкова повече присвиваше тялото си, а накрая легна на пода и пропълзя последните няколко метра. Спря се, втренчил поглед в тясната пролука на вратата. Налагаше се да я разшири още малко, за да разбере дали на терасата вън лежи тяло – или беше номер.

Той изчака и после, при един нов порив на вятъра, се възползва от възможността да бутне вратата още мъничко, за видимост към терасата.

В същия миг проехтяха два изстрела и куршумите се забиха в дървото едва на сантиметър от главата му, като го посипаха със стружки. Той светкавично се превъртя настрани, а сърцето му бумтеше. Сега вратата бе отворена на една стъпка и всеки порив на вятъра разширяваше пролуката. Тя бе стреляла много ниско, очаквайки, че той ще пълзи. Ако не беше лежал плътно прилепен към пода, изстрелите щяха да го улучат.

Диоген набързо огледа дупките, оставени от нея в дървото. Очевидно се бе сдобила със среднокалибрен полуавтоматик, „Глок“, ако се съдеше по звука. При това бе научила най-малко основните принципи на стрелбата.

Нов, по-силен пристъп на вятъра отвори напълно вратата, тя се тръшна в стената и заскърца пронизително на пантите си. Той бавно се прокрадна надалеч от нея, а после с едно сръчно движение я изрита и затвори, превъртя се в седеж и стреля в ключалката. Докато се изтегляше с претъркаляне, поредният залп проби дупка на сантиметри от ухото му и в кожата му се заби дъжд от тресчици.

Лежеше проснат на пода, задъхан, и чак сега си даде сметка, че затварянето на вратата има сериозен недостатък – залостваше го в къщата като в капан. Не виждаше какво става отвън; нямаше как да предвиди от коя посока ще се появи тя. Макар вилата да бе донякъде подсилена срещу нежелани гости, Диоген не бе сметнал за нужно да поражда излишна подозрителност сред местните, като я обезопасява подобно къщата на Лонг Айлънд: с пистолета си Констанс можеше да строши резето на кой да е прозорец или врата. Не – по-добре щеше да е да се сблъскат отвън, където физическото му превъзходство, майсторството му в стрелбата и отличното му познаване на терена щяха да му осигурят решително преимущество.

Дали изстрелите се бяха чули в селото? Хората можеше да повикат полиция, а това би било неловко. Но дали бяха чули? При вятъра, който идваше откъм морето и виеше сред смокиновите и маслинови горички – да не говорим за неспирното глухо боботене на вулкана, – бе възможно звукът от стрелбата да е останал незабелязан. А колкото до полицията, единственото разследване тази зима се водеше от самотен ръководител на карабинерите, който прекарваше цялото си време в залагания в бара на Фикогранде.

Усети пристъп на гняв, от който ръцете му се разтрепераха. Тя бе нахлула в дома му, в неговата бърлога, в най-сигурното му убежище. Свършено беше: той нямаше къде другаде да отиде, нямаше каква нова самоличност да приеме. Изгонен от тук, Диоген щеше да се принуди да бяга като куче, вечно преследван. Дори и в крайна сметка да успееше да се измъкне, щяха да минат години, докато намери нов безопасен пристан, да измисли и утвърди нов имидж.

Не: трябваше да приключи с това тук и сега.

Прозвучаха три изстрела в бърза последователност и един от капаците на прозорците в къта за закуска се отвори и се блъсна в стената с ужасен трясък. Той скочи и изтича напред приведен, след което се скри зад една полустена, разделяща кухнята от трапезарията. Вятърът виеше през отворения прозорец и удряше капака.

Дали беше влязла вътре?

Той заобиколи пълзешком полустената, скочи и побягна, като междувременно освети с фенерчето си кухнята: нищо. Без да спира да тича се плъзна в трапезарията и се прилепи към стената. Номерът беше да продължава да се движи…

Проехтяха още три изстрела, този път откъм библиотеката, и той можа да чуе как от вятъра започна да се люлее бясно друг капак.

Значи такава беше играта й: да пробива защитата му лека-полека, докато къщата престане да бъде укритие. Но той нямаше да участва в това. Трябваше да вземе инициативата. Той, а не тя щеше да избере терен за последния сблъсък.

Трябваше да излезе – и то не просто навън, а горе в планината. Познаваше всяка извивка от стръмната и опасна пътека. Констанс бе сравнително слаба физически, а след дългото и изтощително преследване щеше да е още по-отслабнала. В планината всички предимства щяха да са на негова страна – включително стрелбата в тъмното. Въпреки това, той си напомни, че я е подценявал на всеки ход. Това не биваше да се случва отново. Бе изправен пред най-целеустремения, а може би и най-смъртоносен съперник в живота си.

Мислите му се върнаха към планината. Древната пътека бе прокарана преди почти три хиляди години от гръцки жреци, които се изкачвали да предложат жертвоприношения на бог Хефест. Някъде към средата пътят се разклоняваше. Една по-нова пътека криволичеше към възвишението на хребета Бастименто. Пътят на древните гърци продължаваше на запад, прокаран още преди векове от Шиара дел Фуоко, легендарния Огнен склон. Това бе непрестанна лавина от нажежени до червено блокове лава, изхвърлени от кратера, които се търкаляха надолу през грамаден пролом, широк километър и половина и сто метра дълбок, за да се разбие накрая в морето в експлозия от пара. Ръбът на скалата беше дяволско, спиращо дъха място, което не приличаше на никое друго на земята, връхлитано от яростни вихри нажежен въздух, изпускани от течащата лава.

Шиара дел Фуоко. Идеално решение на проблема му. Тяло, което пада там, практически би изчезнало.

Излизането от къщата щеше да представлява за него най-уязвимият момент. Но тя не можеше да бъде едновременно навсякъде. И дори да го чакаше, надявайки се да излезе, имаше малък шанс да успее да постигне целта си, ако той продължаваше да се движи в тъмнината. Придобиването на умения за боравене с оръжие на такова ниво отнемаше години.

Диоген се прокрадна пълзешком до страничната врата и спря за миг. После рязко я отвори с ритник и хлътна в тъмнината. Както очакваше, последваха няколко изстрела, които го пропуснаха на милиметри. Той се хвърли на земята и им отговори, пресичайки огъня. След това скочи и спринтира през портала, зави рязко надясно и хукна, а стъпките му вдигаха облаци древна лава по малката уличка, която свързваше пътеката, виеща се към вулкана на Стромболи.