Тайната на Сенеф

17.

Когато Марго Грийн се събуди, лъчите на яркото следобедно слънце нахлуваха през прозорците на клиниката „Фивършам“. Пухкави купести облаци пълзяха по мързеливото синьо небе. Откъм река Хъдсън долиташе далечно крякане на водни птици.

Тя се прозя, протегна се и седна в леглото. Погледна часовника и установи, че часът е четири без петнайсет. Сестрата скоро щеше да дойде със следобедния й ментов чай.

Болничната маса край леглото й бе претрупана: течението на „Естествена история“, роман на Толстой, портативен касетофон, лаптоп и един брой на „Ню Йорк Таймс“. Тя се протегна за вестника и го разгъна. Може би щеше да завърши кръстословицата преди Филис да донесе чая.

Сега, когато състоянието й не бе критично, възстановяването в клиниката започваше да се превръща в своего рода рутина. Тя с изненада установи, че очаква следобедното бъбрене с Филис. При нея не идваха много посетители: всъщност – никакви, с изключение на майка й и капитан Лора Хейуърд, и онова, което й липсваше най-много след работата, бе общуването.

Взе един молив и се зае с кръстословицата. Но се оказа един от онези ребуси в края на седмицата, пълни с объркани обяснения и неясни отпратки, и ментални упражнения, които все още я уморяваха. След пет минути я остави настрана. Мислите й отново се върнаха към последното посещение на Хейуърд и неприятните спомени, които бе събудило.

Тревожеше я, че споменът й за нападението оставаше мъглив – разпилени късчета и парчета, сякаш от кошмар – но нищо свързано и цялостно. Беше на изложбата „Свещени образи“ и проверяваше подредбата на някои индиански маски. Точно тогава бе усетила нечие присъствие: в залата имаше и някой друг, притаен в сенките. И вървеше след нея. Дебнеше я. Опитваше се да я притисне в ъгъла. Тя смътно си спомни, че се е съпротивлявала, борейки се с един резец за картон. Дали беше наранила нападателя си? Самото нападение беше най-фрагментарно: почти нищо, освен режещата болка в гърба й. И това бе всичко – до събуждането й в тази стая.

Тя сгъна вестника и го остави отново на масата. Най-обезпокоителното беше, че макар да знаеше, че нападателят й е говорил, по никакъв начин не можеше да си спомни какво е казал. Думите му се бяха стопили, бяха потънали в тъмнината. Странно, но в съзнанието й сякаш се бяха запечатали като жигосани особените му очи и противния сух смях.

Тя се обърна неспокойно в леглото, като се питаше къде се бави Филис и продължаваше да мисли за посещението на Хейуърд. Капитан Хейуърд й беше задала много въпроси за агент Пендъргаст и неговия брат, мъж със странното име Диоген. Всичко това изглеждаше странно: Марго не беше виждала Пендъргаст от години и никога не беше предполагала, че агентът от ФБР има брат.

Най-сетне вратата се отвори и Филис влезе в стаята. Но тя не носеше поднос с чай и приветливото й лице бе приело чиновническо изражение.

— Марго, имаш посетител – каза тя.

Марго едва успя да реагира на известието, преди една позната фигура да застане на прага: председателят на нейния отдел в музея, д-р Хюго Менцес. Беше облечен както винаги – небрежно-елегантно, с причесана назад гъста бяла коса, а живите му сини очи набързо обходиха стаята, преди да се спрат върху нея.

— Марго! – извика той и пристъпи напред; патрицианските му черти се разчупиха в усмивка. – Радвам се, че те виждам!

— И аз, д-р Менцес – отвърна тя. Изненадата й, че има посетител бързо се замени от смущение: не беше облечена като за пред шефа си.

Но Менцес, сякаш усетил неудобството й, побърза да я успокои. Поблагодари на Филис, изчака, докато сестрата излезе, след което седна отстрани на леглото й.

— Колко красива стая! – възкликна той. – И с какъв прелестен изглед към долината на Хъдсън. А светлината тук отстъпва само на тази във Венеция, струва ми се; може би точно затова тази местност е привличала толкова много художници.

— Тук се отнасят чудесно с мен.

— Така и трябва. Нали знаеш, скъпа, че ужасно се тревожех за тебе. Аз, както и целият отдел „Антропология“, нямаме търпение да се върнеш.

— Аз също.

— Местонахождението ти беше почти държавна тайна. До вчера дори не подозирах, че това място съществува. Наложи се да очаровам половината персонал, за да достигна до теб. – Той се усмихна.

Марго отвърна на усмивката му. Ако някой можеше да си проправи път с чара си, това беше точно Менцес. Имаше късмет, че той й беше началник: много от кураторите на музея се разпореждаха с подчинените си, държейки се като самонадеяни крале философи. Менцес беше изключение: дружелюбен, толерантен към хрумванията на другите, готов да подкрепи хората си. Истина беше – бързаше да се върне час по-скоро на работа. „Музеология“, чийто главен редактор беше, оставаше като кораб без капитан в нейно отсъствие. Само да не се изморяваше толкова лесно…

Осъзна, че се е отнесла. Примигна и погледна към Менцес. Той я наблюдаваше загрижено.

— Извинете – рече тя. – Все още съм малко не на себе си.

— Разбира се. Може би за това тези тръбички са още тук.

— И той кимна към банката с физиологичния разтвор край леглото й.

— Докторът каза, че е само въпрос на презастраховка. Сега поемам много течности.

— Добре, много добре. Загубата на кръв сигурно е причинила ужасен шок на организма. Толкова много кръв, Марго. Има си причина да я наричат „жива течност“, не си ли съгласна?

Странна тръпка, подобна почти на физическо разтърсване, премина през Марго. Слабостта, чувството на вцепенение изчезнаха. Внезапно тя се почувства съвсем будна.

— Какво казахте?

— Попитах дали са ти споменали кога ще те изпишат.

Марго се отпусна.

— Лекарите са много доволни от възстановяването ми. Ще поседя още около две седмици.

— А после ще пазиш леглото вкъщи, предполагам.

— Да. Д-р Уинъкър – главният ми лекар тук – каза, че ще ми трябва месец да се възстановя, преди да се върна на работа.

— Вероятно той знае най-добре.

Гласът на Менцес беше нисък и успокояващ и Марго усети, че вцепенението се връща. Прозя се почти неволно.

— О! – възкликна тя, отново смутена. – Съжалявам.

— Но моля те, няма нищо. Не искам да прекалявам с визитата си, така че скоро ще си вървя. Уморена ли си, Марго?

Тя се усмихна слабо.

— Малко.

— Нормално ли спиш?

— Да.

— Добре. Тревожех се, че може би имаш кошмари. – Менцес се озърна през рамо към отворената врата и коридора.

— Не, всъщност нямам.

— Това е моето момиче. Какъв кураж!

Ето я пак: отново тази странна електрическа тръпка. Гласът на Менцес се бе променил. Нещо в него бе станало едновременно чуждо и смущаващо-познато.

— Д-р Менцес – започна тя, като отново се изправи в леглото.

— Хайде, хайде, легни и си почивай. – И с нежен, решителен натиск върху рамото й, той отново я накара да се отпусне на възглавницата. – Толкова се радвам да чуя, че спиш спокойно. Не всеки би се преборил така бързо, след като е оставил зад гърба си подобно травматизиращо преживяване.

— Не е съвсем зад гърба ми – отбеляза тя. – Просто не си спомням съвсем какво се случи. Това е.

Менцес успокояващо сложи ръката си върху нейната.

— Това също е добре – рече той и пъхна другата си ръка в сакото.

Марго изпита необяснимо чувство на тревога. Беше уморена – ето откъде идваше. Колкото и да харесваше Менцес, колкото и да посрещаше с радост тази малка почивка от скуката, все пак имаше нужда от почивка.

— В крайна сметка никой не би искал такива спомени. Шумовете в празната изложбена зала, чувството, че си следен. Невидимите стъпки, падащите декори. Внезапният мрак.

Марго усети неясна паника да се надига в нея. Взря се в Менцес, неспособна да следи думите му. Антропологът продължаваше да говори със своя нисък и мек глас.

— Смях от дълбините на чернотата. След което изведнъж – забиването на ножа… Не, Марго, на никого не му трябват такива спомени.

След което самият Менцес се разсмя. Но това не бе неговият глас. Не: беше друг глас, съвсем друг глас – отвратителен сух смях.

Внезапно ужасен шок изпепели летаргията. Не! О, не. Не може да бъде…

Менцес си седеше в стола и я гледаше напрегнато, сякаш измервайки ефекта от думите си.

След което й намигна.

Марго се опита да се изтръгне, отвори уста да изкрещи. Но докато правеше това, чувството за отпадналост се засили, нахлу в крайниците й, пречеше й да помръдне или да говори. Отчаяно осъзна, че летаргията не беше нормална, че нещо става с нея…

Менцес остави ръката си да се изплъзне от нейната и тогава тя видя разтресена от ужас, че другата му ръка е била скрита отдолу. В нея държеше мъничка спринцовка, която инжектираше безцветна течност в тръбичката на китката й. Докато го наблюдаваше, той измъкна иглата и я прибра в джоба на сакото си.

— Скъпа ми Марго – поклати глава той и седна назад. Гласът му сега звучеше съвсем различно. – Наистина ли си помисли, че ме виждаш за последен път?

Паника и отчаяно желание да живее се смесиха в нея – при все това тя се чувстваше напълно безпомощна срещу ужасното лекарство, което сега течеше във вените й, заглушаваше гласа й и парализираше крайниците й. Менцес пъргаво се изправи, сложи пръст на устните си и прошепна:

— Ш-ш-ш-т, време е за сън, Марго…

Омразният мрак се спусна върху нея, заличавайки мисъл и образ. Паника, шок и неверие се отдръпнаха някъде далеч, самият акт на дишане вече бе равносилен на борба. Докато лежеше неспособна да помръдне, Марго видя как Менцес се извръща и напуска стаята, слабо осъзна, че той вика сестрата. После и неговият глас се сля с кухото бучене в черепа й. Мракът изпълни очите на Марго, докато тътенът се стопи в чернотата на вечна нощ и тя не разбра нищо повече.