Тайната на Сенеф

4.

Уилям Смитбак Младши пристъпи в тъмното, ухаещо на подправки пространство на пъба, известен като „Костите“, и плъзна поглед по шумната тълпа. Беше пет часът и заведението бе претъпкано със служители на музея, които разпускаха след дългите прашни часове, прекарани в гранитната грамада отсреща. Защо всички те бяха готови да висят в кръчма, всеки квадратен сантиметър от стените, на която бе покрит с кокали, при положение, че тук атмосферата бе твърде подобна на работната – си оставаше мистерия за него. В последно време той самият идваше в „Костите“ само по една причина: четиридесетгодишното малцово уиски, което барманът държеше прибрано под тезгяха. Трийсет и шест долара за петдесет грама едва ли можеше да се определи като изгодна сделка, но със сигурност бе далеч по-добра инвестиция от някой евтин скоч, който разяждаше вътрешностите.

Мерна медно-златистата коса на младата си жена Нора Кели на обичайната им маса в дъното. Махна с ръка, приближи я с бавни крачки и зае театрална поза.

— „Но стой, каква е тази светлина, която от прозореца изгрява?“[1] После бързо й целуна ръка, с доста по-голямо внимание целуна устните й и зае мястото срещу нея. – Как върви?

— Музеят си остава доста вълнуващо място за работа.

— Говориш за тъй наречената „биотерористична атака” тази сутрин?

Тя кимна.

— Някой оставил за отдела по „Минералогия“ пакет, от който се сипел кафяв прах. Помислиха, че е антракс или нещо подобно.

— Чух. Впрочем, моят любимец Брайс днес пусна статия за това. – Брайс Хариман бе негов колега и стар съперник от „Таймс“, но Смитбак си бе осигурил малко спокойствие, благодарение на няколко скорошни и силни журналистически удара.

Покрусеният на вид келнер се приближи и застана до масата в примирено очакване на поръчката им.

— За мен два пръста „Глен Грант“ – рече Смитбак. – От отлежалото.

— Чаша бяло вино, моля.

Сервитьорът се омете.

— Значи причини паника? – попита Смитбак.

Нора се засмя.

— Трябваше да видиш Грийнлоу, човекът, който намери пратката. Беше толкова убеден, че умира, че се наложи да го отнесат на носилка, облечен в защитен костюм и всичко останало.

— Грийнлоу? Не го познавам.

— Той е новият заместник-шеф на администрацията. Наскоро се премести при нас.

— И какво се оказа? Антраксът, имам предвид.

— Строителен пясък.

Смитбак се закиска, докато вземаше питието си.

— Строителен пясък! Боже, страхотно! – Той разлюля кехлибарената течност в тумбестата чаша и отпи глътка. – Как е станало?

— Изглежда пратката е била повредена при пренасянето и пясъкът е започнал да изтича. Някакъв куриер го оставил на Кърли, а Грийнлоу просто се оказал наблизо.

— Кърли? Старчето с лулата?

— Същият.

— Все още ли е в музея?

— Никога няма да напусне.

— И как прие случката?

— В крачка, както всичко друго. Върна се в будката си само няколко часа по-късно, все едно, че нищо не е станало.

Смитбак поклати глава.

— Защо му е, за бога, на някого да праща торба пясък по куриер?

— Представа нямам.

Той отпи нова глътка.

— Смяташ ли, че е било умишлено? – запита разсеяно. – Някой, който се опитва да стресне музея?

— Ех, какъв престъпен ум имаш!

— Знае ли се кой го е пратил?

— Чух, че колетът не е имал обратен адрес.

Този дребен детайл внезапно заинтригува Смитбак. Прииска му се да беше потърсил статията на Хариман във вътрешната мрежа на „Таймс“ и да я беше прочел.

— Знаеш ли колко струва една пратка с куриер в Ню Йорк тези дни? Четиридесет кинта.

— Може да е бил ценен пясък.

— Защо тогава няма обратен адрес? Впрочем, кой беше получателят?

— Просто отдел „Минералогия“, доколкото разбрах.

Смитбак отпи замислено. Нещо в тази история задействаше журналистическата аларма в главата му. Запита се дали Хариман е стигнал до дъното на нещата. Би било адски невероятно.

Извади мобилния си телефон.

— Нещо против да звънна?

Нора се намръщи.

— Ако се налага…

Смитбак набра музея и помоли да го свържат с отдел „Минералогия“. Извади късмет: там все още имаше някого. Заговори бързо:

— Обажда се господин Хъмнхъмхъм от… службата за Грмнхъмхъм. Имам бърз въпрос: що за пясък е причинил тазсутрешния смут?

— Не разбрах съвсем…

— Вижте какво, бързам. Директорът чака отговор.

— Ами не знам.

— А има ли някой, който знае?

— Д-р Шерман.

— Дайте го на телефона.

Миг по-късно в слушалката прозвуча задъхан глас:

— Д-р Колъпи?

— А, не, не – рече Смитбак безгрижно. – Тук е Уилям Смитбак. Репортер съм от „Ню Йорк Таймс“.

Тишина. След това едно много кратко:

— Да?

— За биотерористичната заплаха от тази сутрин…

— Не мога да ви помогна – долетя незабавният отговор. – Вече казах всичко, което знам, на вашия колега господин Хариман.

— Просто рутинно сверяване на информацията. Нещо против?

Тишина.

— До вас ли беше адресиран пакетът?

— До отдела.

— Нямаше обратен адрес?

— Не.

— И беше пълен с пясък?

— Точно така.

— Какъв пясък?

След миг на колебание Шерман отговори.

— Корундов пясък.

— Колко струва корундовият пясък?

— Така не мога да ви кажа. Не много.

— Ясно. Това е всичко, благодаря.

Той затвори и установи, че Нора го наблюдава.

— Грубо е от твоя страна да използваш мобилния си телефон в кръчма – рече тя.

— Хей, аз съм репортер. Работата ми е да съм груб.

— Доволен ли си?

— Не.

— В музея пристигна торба с пясък. Беше пробита и шашна няколко човека. Край на историята.

— Не съм сигурен. – Смитбак дръпна дълга глътка. – Този куратор ми звучеше ужасно изнервен.

— Д-р Шерман? Той си е все напрегнат.

— Звучеше повече от напрегнат. Звучеше изплашен.

Смитбак отново отвори клетъчния си телефон и Нора простена.

— Ако не спреш да се обаждаш, се прибирам вкъщи.

— Хайде, скъпа! Само още едно обаждане, след което тръгваме към кафе „Ретълснейк“ за вечеря. Но трябва да се обадя сега, минава пет и се налага да хвана хората, преди да са си тръгнали.

Той бързо позвъни на „Справки“, записа някакъв номер и го набра.

— Министерството на здравеопазването ли е?

След като го прехвърлиха през няколко линии, най-сетне откри лабораторията, която искаше.

— Лаборатория за изследване на обществено опасни вещества.

— С кого разговарям?

— Ричард. А аз с кого разговарям?

— Здрасти, Ричард, обажда се Бил Смитбак от „Таймс“. Ти ли си на смяна?

— В момента, да. Шефката тъкмо си тръгна.

— Късметлия. Може ли да задам няколко въпроса?

— Казахте, че сте репортер?

— Точно така.

— Ами давайте.

— Това е лабораторията, която изследва съдържанието на онзи пакет от музея тази сутрин, нали?

— Определено.

— Какво имаше в него?

Смитбак чу изсумтяване.

— Диамантен пясък.

— Не корунд?

— Не. Диаманти.

— Лично ли изследва пясъка?

— Аха.

— И как изглеждаше?

— На пръв поглед като торба с кафяв пясък.

Смитбак се замисли за момент.

— Как установихте, че е тъкмо диамантен пясък?

— По индекса на пречупване на частиците.

— Ясно. И не може да се сбърка с корунд?

— Няма начин.

— Предполагам, че си го изследвал и под микроскоп?

— Да.

— Как изглеждаше?

— Беше красиво, като калейдоскоп от цветни кристалчета.

Смитбак усети странен гъдел в съзнанието си.

— Цветни? Какво искаш да кажеш?

— Всички цветове на дъгата. Честно казано, не предполагах, че диамантеният пясък е толкова красив.

— Не ти ли се видя странно?

— Много неща, които изглеждат грозни за човешкото око се оказват красиви под микроскоп. Като хлебната плесен, например – а защо не и пясък?

— Но ти каза, че пясъкът е изглеждал кафяв?

— Само когато частичките са смесени заедно.

— Разбирам. Какво направихте с пакета?

— Изпратихме го обратно в музея и ги успокоихме, че е било фалшива тревога.

— Благодаря.

Смитбак бавно затвори телефона. Невъзможно. Просто не можеше да бъде.

Вдигна поглед. Нора го гледаше, а раздразнението бе ясно изписано по лицето й. Той се наведе и хвана ръката й.

— Наистина съжалявам, но се налага да проведа още един разговор.

Тя скръсти ръце.

— А аз си мислех, че ще прекараме една приятна вечер заедно.

— Едно обаждане. Моля те. Ще дам и на теб да слушаш. Повярвай ми, ще бъде интересно.

Бузите на Нора поруменяха. Смитбак добре познаваше този поглед: жена му бе готова да кипне всеки момент.

Бързо набра номера на музея отново и включи на микрофон.

— Д-р Шерман?

— Да.

— Отново се обажда Смитбак от „Таймс“.

— Господин Смитбак – прозвуча резкият отговор, – вече ви казах всичко, което знам. А сега, ако обичате… Имам да хващам влак.

— Знам, че това, което е пристигнало в музея тази сутрин, не е било корундов пясък.

Тишина.

— Знам точно какво е било.

Още по-дълбока тишина.

— Диамантената колекция на музея.

В последвалата оглушителна тишина Нора го изгледа остро.

— Д-р Шерман, тръгвам към музея, за да говоря с вас. Ако д-р Колъпи все още е наоколо, ще бъде разумно да не си тръгва. Или поне да е откриваем по телефона. Нямам представа какво сте казали на колегата Хариман, но на мен няма да можете да пробутате същите глупости. Достатъчно лошо е, че музеят допусна диамантената му колекция – най-ценната в света – да бъде задигната. Убеден съм, че Бордът на управителите не би искал следващ скандал след разкритието, че същата тази диамантена сбирка е била превърната в обикновен индустриален диамантен прах. Изяснихме ли се, д-р Шерман?

Гласът, който най-сетне долетя отсреща, беше много слаб и треперлив.

— Не сме се опитвали да прикрием нищо, уверявам ви. Беше просто….ъ-ъ-ъ… малка отсрочка на изявлението.

— Ще бъда при вас до десет минути. Не ходете никъде.

Смитбак незабавно се обади до редактора си в „Таймс“.

— Фентън? Нали се сещаш за статията за антракса в музея, която Брайс Хариман пусна? По-добре зарежи тая работа. Имам истинската история и е направо взривоопасна. Запази ми заглавната страница.

Той затвори телефона и погледна към Нора. Вече не беше бясна. Беше побледняла.

— Диоген Пендъргаст? – прошепна тя. – Унищожил е диамантите?

Смитбак кимна.

— Но защо?

— Това е много добър въпрос, Нора. Но сега, скъпа, с хиляди извинения и дългът за една вечеря в кафе „Ретълснейк“ – налага се да вървя. Трябва да проведа няколко интервюта и да напиша статия до полунощ, ако искам да излезе в националното издание. Наистина много, много съжалявам. Не стой будна да ме чакаш. – Той се надигна и я целуна.

— Удивителен си – рече тя с респект.

Смитбак се поколеба, объркан от някакво необичайно усещане. Отне му известно време, за да осъзнае, че се е изчервил.