Тайната на Сенеф

2.

Доктор Лорън Уилденстейн гледаше как екипът за спешни случаи внася синия пластмасов контейнер за биологично опасни материали и го оставя в камината в лабораторията й. Обаждането беше дошло преди двайсет минути и както тя, така и асистентът й – Ричи, бяха готови. Отначало звучеше като нещо обещаващо промяна, нещо, което наистина пасваше на описанието на класическата биотерористична атака – колет, изпратен до престижна нюйоркска институция, от който се сипе кафяв прашец. Но тестовете за антракс, направени още в самия музей, се бяха оказали отрицателни, така че Уилденстейн знаеше, че това почти със сигурност ще се окаже поредната фалшива тревога. За двете години, през които тя ръководеше лабораторията за изследване на обществено опасни вещества към Министерството на здравеопазването, бяха получили повече от четиристотин подозрителни прахчета за анализ и, слава богу, нито едно не се бе оказало биотерористичен агент. Досега. Тя хвърли поглед на текущия списък, който държаха забоден на стената: захар, сол, брашно, сода за хляб, хероин, кокаин, пипер и мръсотия, в този ред на честота. Списъкът бе живо свидетелство за параноя и твърде много фалшиви предупреждения.

Момчетата от екипа си тръгнаха, но тя остана още няколко минути, взряна в запечатания контейнер. Удивително каква паника можеше да създаде един пакет е прах тези дни. Беше пристигнал преди час и половина в музея, а вече един пазач и музейният администратор лежаха под карантина, пиеха антибиотици и бяха подложени на противостресова психотерапия. Администраторът изглежда беше особено истеричен.

Тя поклати глава.

— К‘во мислиш? – долетя един глас иззад рамото й. – Терористичен коктейл – специалитет на деня.

Уилденстейн игнорира тази забележка. Работата на Ричи бе безупречна, макар и емоционалното му развитие да бе прекъснато някъде между трети и четвърти клас.

— Да го минем през рентгена.

— Пуснал съм го.

Изкуствено оцветеният рентгенов лъч, който просветваше на монитора, показа, че пакетът е пълен с аморфно вещество. Не се виждаше нито писмо, нито някакви други предмети.

— Няма детонатор – отбеляза Ричи. – Мамка му!

— Ще отворя контейнера. – Уилденстейн счупи печата и внимателно извади съдържанието отвътре. Отбеляза си наум грубия детински почерк, липсата на обратен адрес, многобройните нишки зле завързан канап. Пратката изглеждаше сякаш нарочно направена да събужда подозрение. Единият ъгъл беше съдран по невнимание и от него се стичаше подобно на пясък кафяво вещество. Не приличаше на нито един биологично опасен агент, който бе разучавала. Непохватно поради плътните ръкавици, тя преряза канапа и отвори пакета, изваждайки от него найлоново пликче.

— Изкараха ни акъла с пясъчна бомбичка – изгрухтя Ричи подигравателно.

— Ще се отнасяме с това, все едно че е опасно, докато не докажем обратното – каза Уилденстейн, въпреки че личното й мнение съвпадаше с неговото. Естествено, бе по-добре да се презастраховат.

— Тегло?

— Килограм и двеста грама. За протокола искам да отбележа, че всички биологично опасни вещества в камината са на нула.

С помощта на шпатулка тя взе няколко зрънца от праха и ги разпредели в епруветки, запечата ги и ги подреди на статива, извади ги от камината и ги подаде на Ричи. Без да чака инструкции, той започна с обичайната поредица от химични реагенти, търсейки специфична реакция.

— Гот е да имаш един тон от тоя прахоляк да си го изследваш – ухили се той. – Можем да го варим, да го печем, да го разтваряме и пак ще ни остане достатъчно да си направим пясъчен замък.

Уилденстейн едва събра търпение да изчака, докато Ричи умело проведе анализите.

— Всички са отрицателни! – смаяно рече той накрая. – К‘во е това, бе?!

Тя взе втори статив с проби.

— Направи топлинен тест в окисляваща среда и отведи изпаренията към газовия анализатор.

— Готово. – Ричи взе нова епруветка и, като я запечата с пипета с клапа, която водеше към газовия анализатор, бавно я загря на Бунзенова горелка. Уилденстейн наблюдаваше и за нейна изненада пробата бързо се възпламени, изтля за миг и изчезна, без да остави пепел или утайка.

— Какво мислиш, Ричи?

Той внимателно прочете разпечатката.

— Само чист въглероден оксид и диоксид и следи от водни пари.

— В такъв случай пробата трябва да се е състояла само от чист въглерод.

— Стига бе, шефе! Откога въглеродът изглежда като кафяв пясък?

Уилденстейн се взря в пясъка на дъното на една от епруветките.

— Смятам да го погледна под стереомикроскопа.

Тя поръси няколко зрънца върху предметното стъкло, постави го на микроскопската масичка, включи светлината и погледна през окулярите.

— Какво виждаш? – попита Ричи.

Уилденстейн не отвърна. Продължаваше да се взира зашеметена. Под микроскоп отделните песъчинки изобщо не бяха кафяви, а изглеждаха като малки фрагменти от стъклоподобно вещество в многобройни цветове – синьо, червено, жълто, зелено, кафяво, черно, лилаво, розово. Като не отделяше очи от осветеното поле, тя взе една метална лъжичка, притисна я към едно от зрънцата и леко го побутна. Чу слабо изскърцване, докато песъчинката драскаше стъклото.

— Какво правиш? – вдигна вежди младият мъж.

Уилденстейн се изправи.

— Да имаме рефрактометър някъде тук?

— Ами да, един евтин боклук от средните векове. – Ричи се разтършува из шкафа и измъкна оттам прашна машинария, покрита с пожълтяла найлонова покривка. Постави уреда на плота и го включи към контакта.

— Знаеш ли как да работиш с това чудо?

— Мисля, че да.

С помощта на стереомикроскопа тя взе едно кристалче от веществото и го пусна в капка минерално масло, която бе капнала върху предметно стъкло. После плъзна стъклото в кюветата на рефрактометъра и след няколко фалстарта схвана как да интерпретира информацията на скалата.

Вдигна очи с усмивка.

— Точно каквото си мислех. Имаме коефициент на пречупване 2,4.

— Аха-а. И?

— Ами готово. Заковахме го.

— Какво сме заковали, шефе?

Тя го погледна триумфално.

— Ричи, какво е това, което се състои от чист въглерод, има коефициент на пречупване над две и е достатъчно твърдо, за да драска стъкло?

— Диамант?

— Браво!

— Искаш да кажеш, че това тук е торба с индустриален диамантен пясък?

— На това прилича.

Ричи свали предпазния си шлем и изтри чело.

— И таз хубава! – Обърна се и взе телефона. – Смятам да звънна в болницата и да ги успокоя, че не е биологична атака. Доколкото чух, онзи музеен администратор е напълнил гащите.