Тайната на Сенеф

51.

Директорът Гордън Имхоф огледа масата на спартански обзаведената конферентна зала в недрата на Херкмурския команден блок. На ревера му имаше прикрепен микрофон. След като бе обмислил всичко, той се чувстваше добре. Реакцията на опита за бягство бе незабавна и мощна. Всичко бе работило като по часовник, като по учебник: веднага след обявяването на код червено целият комплекс бе електронно заключен. Всички входове и изходи – блокирани. Бегълците тичаха известно време насам-натам като мухи без глави – планът им се бе оказал напълно безсмислен – и след четиридесет минути всички бяха заловени и върнати или в килиите си, или в болницата. Задължителният сензор, прикрепен към глезените им, който автоматично се включваше всеки път при обявяването на код червено, бе потвърдил, че всички затворници в комплекса са налице.

В професия като неговата, помисли си Имхоф, само кризисният момент беше начин да те забележат. Една криза те правеше видим. В зависимост от това как бъдеше разрешена, тя осигуряваше възможност за издигане или разбита кариера. Конкретно тази бе разрешена безупречно: само един ранен пазач (при това не тежко), никакви взети заложници, никой убит или сериозно пострадал. Под неговото водачество Херкмур бе запазил своето безупречно реноме на затвор, от който не може да се избяга.

Имхоф погледна часовника си и изчака стрелката на секундите да стигне точно до 7:30. Кофи още не се бе появил, но той не се и канеше да го чака. Истината беше, че самонадеяният агент на ФБР и лакеите му наистина започваха да му лазят по нервите.

— Господа – поде той. – Нека открия тази среща като се обърна към всички вас с думите: Добра работа!

Лек шепот и размърдване посрещнаха изявлението му.

— Днес Херкмур бе изправен пред необичайно предизвикателство – масов опит за бягство. В два часа и единадесет минути след обяд девет затворници прорязаха оградата в един от дворовете за упражнения в сграда С и се измъкнаха, макар и само в пределите на вътрешния периметър. Един успя да достигне до охранителната станция в южния край на сграда Б. Обстоятелствата все още се разследват. Достатъчно е да се отбележи обаче, че явно затворниците в двор 4 не са се намирали под директното наблюдение на надзирателите по време на опита, причините, за което остават недоизяснени.

Той направи пауза и строго изгледа събралите се около масата хора.

— Ще разискваме този пропуск по време на днешното заседание.

После отпусна чертите си.

— Като цяло отговорът на опита за бягство бе непосредствен и изпълнен по правилата. Мъжете от отряда за незабавно реагиране се намираха на местопрестъплението в два часа и четиринадесет минути и веднага издадоха сигнал код червено. Повече от петдесет гарда бяха мобилизирани. За доста по-малко от час всеки един от бегълците беше заловен и всички затворници – проверени. До три часа и една минута код червено бе прекратен. Херкмур се завърна към обичайните си задачи.

Той замълча за момент.

— Отново искам да поздравя всички, взели участие в операцията. Можете да си отдъхнете, тази среща е проформа – както знаете, официалните брифинги се изискват по правило в рамките на дванадесет часа след обявяване на код червено. Извинявам се, че ви задържам тук в извънработно време: така че да видим дали ще успеем да свършим достатъчно бързо, та да се приберем по домовете си навреме за вечеря. Призовавам всички, които имат въпроси, да ги задават своевременно. Не е необходимо да спазвате церемонията.

Той огледа залата.

— Бих желал първо да се обърна към охранителния мениджър на сграда С, Джеймс Роло. Джим, ще ни кажете ли нещо повече за ролята на офицер Сайдески? Изглежда по този въпрос е настъпило някакво объркване.

Един мъж с едър корем се изправи със звънтене на ключове и нагласи колана си. Лицето му бе възприело изключително сериозно изражение.

— Благодаря ви, сър. Както сам отбелязахте, код червено бе обявен в два и четиринадесет. Момчетата от отряда за бързо реагиране пристигнаха от охранителен пункт 7. Четирима реагираха, оставяйки офицер Сайдески да контролира охранителния пункт. Както изглежда, един от бегълците е нападнал офицера, упоил го е, завързал го е и го е оставил в близката тоалетна. Все още е дезориентиран, но веднага щом дойде на себе си, ще го поканим да свидетелства.

— Много добре.

В този момент се изправи един неспокоен на вид човек в бяла престилка.

— Аз съм медицинската сестра на персонала, Кидър, сър. И отговарям за амбулаторията на сграда В.

Имхоф го изгледа.

— Да?

— Изглежда има някакво объркване. В началото на опита за бягство парамедиците доведоха един ранен пазач, който твърдеше, че е Сайдески и носеше униформа с неговата значка. След това мъжът изчезна.

— Това може лесно да се обясни – намеси се Роло. – Открихме Сайдески без униформата и значката му. Явно е излязъл от амбулаторията. После някой от затворниците го е нокаутирал и му е съблякъл дрехите.

— Звучи ми логично – рече Имхоф. После се поколеба за миг. – Единственото, което ме притеснява, е, че всички бегълци са били задържани в затворническото си облекло. Никой от тях не е носил униформа.

Роло потри зачервения си врат.

— Вероятно затворникът, който е съблякъл Сайдески, не е имал време да облече униформата.

— Сигурно е така – съгласи се Имхоф. – Господин Роло, моля да докладвате следните вещи за липсващи: униформа, значка и идентификационни документи, принадлежащи на Сайдески. Очаквам да ги намерите в боклука или в някой тъмен ъгъл. Но не можем да позволим да попаднат в ръцете на затворници.

— Да, сър.

— Е, мистерията е разбулена. Продължете, господин Роло.

— Извинете, че ви прекъсвам – намеси се отново Кидър.

— Но не съм сигурен, че мистерията е разбулена. Този човек, който твърдеше, че е Сайдески, остана в амбулаторията да чака радиолога, докато аз бях отишъл да се погрижа за част от бегълците. Имаше няколко счупени ребра, контузии, лицева лацерация…

— Няма нужда да ни разказвате цялата диагноза, Кидър.

— Да, сър. Както и да е, не беше в състояние да ходи, където и да било. А когато се върнах, Сайдески – тоест човекът, който твърдеше, че е Сайдески – беше изчезнал; вместо него в леглото лежеше трупът на затворника Карлос Лакара.

— Лакара? – Имхоф се намръщи. Тази част не бе я чувал преди.

— Точно така. Някой го беше сложил в леглото на Сайдески.

— Може би е странна шега?

— Нямам представа, сър. Питах се дали… Ами… дали не би могло да е свързано по някакъв начин с опита за бягство.

Настъпи тишина.

— Ако е така – каза Имхоф накрая, – то си имаме работа с един много по-сложен план, отколкото първоначално предполагахме. Но заключението е следното: всеки един от бегълците бе заловен и мина през проверка. В близките дни ще ги разпитаме, за да си изясним какво точно се е случило.

— Притеснява ме и друго – продължи Кидър. – По време на бягството един автомобил на моргата пристигна да прибере тялото на Лакара. Държаха го пред вратите до края на код червено.

— И?

— Когато отмениха тревогата, линейката влезе и натовари трупа. Главният лекар е бил свидетел на това и е подписал документите.

— Не виждам какъв е проблемът.

— Проблемът, сър, е, че чак след петнайсет минути открих тялото на Лакара в леглото на Сайдески.

Имхоф вдигна вежди.

— Е, значи в суматохата са прибрали погрешното тяло. Разбираемо е. Не бъдете твърде строг към себе си, Кидър. Просто се обадете на болницата и оправете въпроса.

— Вече се обадих, сър. Оттам ми казаха, че молбата ни да приберат тялото тази сутрин е била отменена съвсем малко след като е постъпила. Кълнат се, че изобщо не са пращали кола.

Имхоф изръмжа.

— Тази проклета болница винаги скапва нещата. Тъпата им администрация не може да различи жив от мъртвец! Позвънете им пак утре сутрин, кажете им, че са прибрали погрешния труп и че трябва да проверят.

— Но точно това е проблемът, сър! Не сме имали друг труп в Херкмур. Не мога да си обясня какво тяло са отнесли в болницата.

— Казахте, че главният лекар е подписал документите?

— Да. Прибра се вкъщи след края на смяната.

— Тогава утре ще разговаряме с него. Несъмнено още на сутринта ще изясним това объркване. Тъй или иначе, въпросът съвсем странично засяга опита за бягство, заради който сме тук. Така че нека продължим с конференцията.

Кидър не каза нищо, но лицето му си остана тревожно.

— Е, добре. Следващият въпрос е защо дворът не е бил под наблюдение в момента на бягството. Списъците ми показват, че по това време в двор 4 са дежурили Фекто и Дойл. Фекто, бихте ли ни обяснил отсъствието си?

Един много нервен пазач в дъното на залата прочисти гърло.

— Да, сър. Аз и офицер Дойл бяхме дежурни в двора и…

— Деветимата затворници по разписание ли дойдоха?

— Да, сър. Излязоха точно в два часа.

— Вие къде бяхте?

— На поста си, както е по правилник.

— Какво стана в такъв случай?

— Ами около пет минути по-късно получихме обаждане от специален агент Кофи.

— Кофи ви е потърсил? – Имхоф бе искрено потресен. Това наистина беше твърде необичайно. Огледа присъстващите: Кофи все още не бе дошъл.

— Разкажете ни за този разговор, Фекто.

— Каза, че му трябваме незабавно. Обяснихме му, че сме длъжни да останем и да наблюдаваме двора, но той не щеше и да чуе.

Директорът усети надигащ се гняв. Кофи изобщо не му беше споменал за това.

— Цитирайте точно агент Кофи, ако обичате.

Фекто се поколеба и лицето му се обля в червенина.

— Ами, сър, той каза нещо от рода на „Ако не сте тук до деветдесет секунди, ще направя така, че да ви преместят в Северна Дакота.“ Нещо такова, сър. Опитах се да му кажа, че само ние двамата сме дежурни, но той прекъсна връзката.

— Заплашил ви е?

— Реално погледнато, да.

— И вие оставихте двора без надзор, без да се обадите нито на мен, нито на някой от шефовете на охраната?

— Съжалявам, сър. Помислих, че сигурно се е съгласувал с вас.

— И защо, по дяволите, кажете ми, Фекто, защо бих позволил отстраняването на единствените двама пазачи, оставяйки банда затворници да правят каквото им душа иска?

— Съжалявам, сър. Реших, че е заради… Заради специалния затворник.

— Специалният затворник? За какво ми говорите?

— Е, ами… – Фекто бе започнал да заеква. – Специалният затворник, който получи привилегии да се упражнява в двор 4.

— Да, но той така и не стигна дотам. Остана в килията си.

— Ъ-ъ-ъ, не, сър. Ние го видяхме в двор 4.

Имхоф си пое дълбоко дъх. Нещата ставаха по-заплетени, отколкото си ги бе представял.

— Фекто, объркал сте се. Затворникът остана в килията си през целия ден и въобще не е бил ескортиран до двора. Лично проверих по време на сигнала за тревога – електронните дневници са тук, пред мен. Гривната на глезена му показва, че не е напускал тъмничното отделение.

— Простете, сър, но си спомням съвсем ясно, че специалният затворник дойде там. – Гардът хвърли поглед към Дойл, който изглеждаше също толкова смаян.

— Дойл? – произнесе Имхоф остро.

— Да, сър?

— Хич не ми викайте „Да, сър“! Искам да знам: видяхте ли днес специалния затворник в двор 4 или не?

— Да, сър. Искам да кажа, помня, че го видях, сър.

Настъпи продължителна тишина. Имхоф погледна към Роло, но мъжът вече мърмореше нещо по радиостанцията си. Само след миг я остави и вдигна поглед.

— Според електронното наблюдение специалният затворник все още е в килията си. Въобще не е излизал оттам.

— Най-добре пратете някого да провери, просто за всеки случай. – Имхоф кипеше от гняв към Кофи. Къде, по дяволите, се бавеше още? За всичко бе виновен той!

Като по заповед вратата се отвори и на прага застана специален агент Кофи, следван от Рабинър.

— Време беше – процеди Имхоф мрачно.

— Съвсем определено беше време! – заяви Кофи, прекосявайки стаята със зачервено лице. – Оставих конкретна заповед специалния затворник да бъде изпратен в двор 4, а сега научавам, че изобщо не е била изпълнена! Имхоф, когато давам заповед, очаквам тя да бъде…

Директорът се изправи рязко. Бе приключил с този задник и ни най-малко нямаше намерение да го остави да му крещи, особено пък пред подчинените му.

— Агент Кофи – рече той с леден тон, – днес имахме сериозен опит за бягство, както несъмнено знаете.

— Това не е грижа на…

— Провеждаме брифинг във връзка с гореспоменатия опит. Вие ни прекъсвате. Ако благоволите да седнете и да изчакате своя ред да говорите, ще продължим.

Агентът остана прав, забил очи в него, а лицето му почервеня още повече.

— Няма да търпя да ми държите такъв тон.

— Моля ви още веднъж да седнете и да ни оставите да продължим срещата. Ако не спрете да говорите, без да сме ви дали думата, ще се наложи да бъдете изведен от сградата.

Настъпи оглушителна тишина. Лицето на Кофи се изкриви от ярост и той се обърна към Рабинър.

— Знаеш ли какво? Струва ми се, че присъствието ни на тази конференция вече не е необходимо. – После се извъртя отново съм Имхоф. – Скоро пак ще се видим!

— Присъствието ви определено е необходимо. Тук двама мои служители от охраната твърдят, че сте им дали заповеди и сте ги заплашвали с уволнение, ако не ви се подчинят – въпреки факта, че изобщо нямате такава власт тук. В резултат затворниците са останали без надзор и са извършили опит за бягство. Вие, сър, сте отговорен за това. Правя това изявление за протокола.

Отново настъпи напрегната пауза. Кофи се огледа наоколо, а властното му изражение се смекчи, щом започна да осъзнава сериозността на обвинението. Очите му се заковаха на записващото устройство в центъра на масата, което улавяше сигналите от микрофоните, разположени пред всяко от местата.

Агентът седна вдървено и преглътна.

— Сигурен съм, че ще можем да изгладим това, ъ-ъ-ъ… недоразумение, господин Имхоф. Няма нужда от прибързани обвинения.

Радиостанцията на Роло иззвъня в последвалата тишина – получаваше отчет за проверката на килията на специалния затворник. Докато слушаше думите на мениджъра на охраната, лицето на Имхоф постепенно придоби мъртвешки блед оттенък.