Тайната на Сенеф

30.

Джери Фекто намери едно слънчево място на свързващия пасаж между постройките, които заобикаляха двор 4 и дръпна ципа на униформеното си яке. Зимната светлина се процеждаше през облаци с цвят на уиски, но топлината й не стигаше да разтопи кръпките мръсен сняг, които все още поръбваха дворовете и ъглите на сградите. От позицията, на която стоеше, му се откриваше добра гледка към двора. Той хвърли поглед към партньора си Дойл, разположил се стратегически в отсрещния ъгъл.

Същността на тяхната задача въобще не им бе обяснена, не беше дори загатната. Всъщност бяха получили една-единствена заповед: Наблюдавайте двора отгоре. Но Фекто бе тук от достатъчно дълго време, за да може да чете между редовете. Мистериозният затворник, все още на тъмничен режим, бе получил някои привилегии за добро поведение – да се разхожда в двор 4. Задължителни привилегии. С Почо и неговата симпатична компания. Фекто много добре знаеше какво ще се случи на този затворник – който беше толкова бял, колкото въобще може да бъде един бял човек, – щом се озовеше в тясното пространство заедно с Лакара и главорезите му. При положение, че наблюдаваше двора от пасажа, както бе в случая, щеше да му отнеме поне няколко минути да слезе до долу, ако станеше беля.

За подобна заповед можеше да има само една причина. „Терапията“ на Барабанчика не бе дала резултат – всъщност по някаква необяснима причина той бе притихнал – и сега шефовете пробваха с нова стратегия.

Той облиза устни и огледа празния правоъгълник: баскетболния кош без мрежа, успоредните ограждения, този четвърт акър асфалт. Оставаха пет минути до часа за упражнения. Не можеше да се каже, че Фекто е в екстаз от ролята си. Ако някой бъдеше убит, това щеше да е черна точка в биографията му. От друга страна, определено не копнееше да спасява някого от ръцете на Лакара. Макар че някаква част от него изпита удоволствие при мисълта за насилие. Сърдечният му ритъм се ускори от нетърпение и опасения.

В уречения час, точно на секундата, той чу познатото изщракване и двойният портал към двора се отвори. Двама пазачи пристъпиха напред под немощната светлина и застанаха от двете страни, докато Почо се появи с разкършена походка, винаги начело. Очите му обхождаха ограденото пространство и ръката му приглаждаше брадичката под долната му устна. Носеше стандартната затворническа униформа, която не включваше връхна дреха въпреки зимните температури. Докато ходеше, мускулите играеха под ръкавите му, а бръснатата му глава лъщеше. Старите белези от акне по лицето му изглеждаха като лунни кратери.

Лакара тръгна небрежно из двора, докато другите шестима затворници се изсипаха след него, поемайки в различни посоки и заеха отпуснати пози: зяпаха наоколо, дъвчеха дъвка или безцелно се разхождаха назад-напред. Един от гардовете подхвърли към тях баскетболна топка, тя отскочи към един от мъжете, който я хвана и започна лениво да дриблира.

Малко по-късно на двора се появи нов затворник, висок и строен. Той спря току на входа, като се оглеждаше наоколо с някаква нехайност, от която Фекто потръпна. Нещастникът дори не подозираше какво го чака.

Почо и неговите хора сякаш дори не забелязаха новодошлия – само дето всички спряха да дъвчат. Но това трая само миг. Топката продължаваше ритмично да подскача, като ударите на ритуален барабан: бом… бом… бом… Все едно не се бе случило нищо необичайно.

Тайнственият затворник тръгна край тухлената стена на двора. Докато се движеше, лицето му оставаше неутрално, движенията му бяха непринудени и спокойни. Останалите го следяха с очи.

Дворът бе заобиколен от три страни с бетонните стени на Херкмур, а от четвъртата представляваше ограда от метални халки, която завършваше с бодлива тел. Затворникът се отправи нататък, спря се за момент, после тръгна край оградата и се загледа през нея. Затворниците, бе забелязал Фекто, винаги гледаха навън или нагоре – никога към мрачната сграда. Една охранителна кула се издигаше недалече, а отвъд нея се извисяваха короните на дърветата извън стените на затвора.

Един от доставчиците вдигна очи, срещна погледа на Фекто и разпери ръце, сякаш питаше какво става. Фекто му махна в смисъл, че всичко е наред. Двамата доставчици изчезнаха в сградата и затвориха вратата след себе си.

Фекто извади радиостанцията си и заговори тихо.

— Чуваш ли ме, Дойл?

— Чувам те.

— И ти ли си мислиш това, което и аз?

— Аха.

— Най-добре да сме в готовност да изтичаме долу и да оправяме работите.

Зачакаха. Звукът от отскачането на топката продължаваше равномерно. Никой не помръдваше, с изключение на мистериозния затворник, който продължаваше бавната си разходка край оградата.

Бом… бом… бом… продължаваше топката.

Гласът на Дойл отново пропука по радиостанцията.

— Хей, Джери, това да ти напомня нещо?

— Какво?

— Сещаш ли се за началната сцена от филма „Добрите, лошите и грозните“?

— М-да.

— Това е тя.

— Може би. С изключение на едно нещо.

— И какво е то?

— Изходът.

Дойл се изхили в радиостанцията.

— Не бой се. Почо си иска мръвката жива. Само малко поначукана, за по-голяма крехкост.

В този момент Лакара измъкна ръце от джобовете си, изправи гръб, тръгна бавно и се спря до оградата на около девет метра от затворника. Провря пръсти между халките и го изчака да се приближи. Вместо да промени посоката си, за да избегне Лакара, затворникът продължи нехайната си разходка, без да спре дори за миг, докато не застана право пред Лакара. След което му заговори. Фекто наостри слух да го чуе.

— Добър ден – произнесе затворникът.

Лакара отклони поглед.

— Имаш ли цигара?

— Съжалявам, не пуша.

Почо кимна, все още, без да се обърне, очите му останаха притворени като две черни цепки. Ръката му се плъзна към брадичката и започна да подръпва снопчето косми под долната си устна. При всяко движение венците му се оголваха и разкриваха ред пожълтели изпочупени зъби.

— Не пушиш – повтори той. – Това е много здравословно.

— Едно време си позволявах по някоя пура от време навреме, но ги отказах, когато един мой приятел се разболя от рак. Горкият човек, наложи се да му отрежат почти цялата долна челюст.

При тези думи главата на Лакара се изви към него като на забавен кадър.

— Сигурно мутрата му е изглеждала доста грозна след това.

— Изумително е какво може да постигне пластичната хирургия в наши дни.

Лакара се извърна.

— Хей, чу ли това, Раф? Тоя сладур си има приятел без уста.

Като по даден знак бандата на Почо се задвижи – всички, с изключение на мъжа с топката. Започнаха да го обграждат като вълци.

— Сега смятам да продължа разходката си – заяви затворникът и пое в срещуположната посока.

Лакара направи крачка и блокира пътя му.

Затворникът се спря и фиксира сребристите си очи върху него. После каза нещо много тихо, което Фекто не успя да чуе.

Лакара не помръдна и не погледна затворника. След малко отговори.

— И какво е то?

Сега затворникът заговори по-ясно.

— Надявам се да не направиш втората най-сериозна грешка в живота си.

— За какво, по дяволите, говориш? Каква втора грешка? Коя е първата?

— Убийството на трите невинни деца.

Последва наелектризирана тишина. Фекто се размърда, потресен от това, което бе чул. Затворникът беше нарушил едно от най-светите правила на затворническия живот – и нещо по-лошо, беше го сторил с Почо Лакара. Откъде изобщо го познаваше? Беше в единична килия от самото си идване. Фекто се напрегна. Нещо ужасно щеше да се случи, и то много скоро.

Лакара се усмихна, като го погледна за първи път, разкривайки още жълти зъби, след което се изхрачи върху обувката на новодошлия.

— Къде чу за това? – попита той кротко.

— Но преди да ги убиеш ги завърза – какъв голям и смел мачо си ти! Не би искал едно седемгодишно момиче да ти одраска красивото лице, нали, Почо?

Фекто не вярваше на очите си. Този тип със сигурност мечтаеше да умре. Момчетата на Лакара изглеждаха също толкова потресени, несигурни как да реагират, в очакване на някакъв сигнал.

Почо започна да се смее: тежък хриплив смях, изпълнен със заплаха.

— Хей, Раф – подвикна той през рамо. – Имам чувството, че този кучи син не ме харесва, представяш ли си?

Раф се приближи.

— Сериозно ли?

Затворникът не каза нищо. Останалите от глутницата стесниха пръстена. Фекто усети, че сърцето му бие тежко.

— Нараняваш чувствата ми, човече – просъска Почо към затворника.

— Наистина – долетя отговорът. – Що ли за чувства са това?

Почо се отмести и Раф се приближи бавно и небрежно, след което бързо като пружина на капан юмрукът му отскочи към корема на затворника.

Тайнственият мъж се завъртя като вихрушка, единият му крак излетя напред и в следващия миг Раф лежеше прегънат на две върху земята. После повърна.

— Кротко – изкрещя им Фекто отгоре и извади радиостанцията си да повика Дойл.

Останалите се хвърлиха напред, а Почо ги остави да свършат мръсната работа. Докато гледаше, Фекто се удивляваше все повече – затворникът се движеше по-светкавично отколкото той бе вярвал, че е възможно, в танца на някакво бойно изкуство, за което никога не бе чувал – но все пак мъжът беше сам срещу шестима главорези, прекарали целия си живот в улични сбивания; никой не можеше да се изправи срещу такова нещо. Колкото до тях самите, те бяха толкова изненадани от действията на непознатия, че временно се оттеглиха. Край Раф се превиваше още един, зашеметен от удар под брадичката.

Фекто се обърна и се спусна по пасажа, крещейки в радиостанцията за подкрепление. В никакъв случай не се канеше да оправя тази бъркотия единствено с помощта на Дойл.

Гласът на Лакара се извиси:

— Ще оставите ли този жалък копелдак да ви нарита?!

Останалите се раздвижиха. Един направи рязко движение и затворникът се извъртя, но това бе само финт, така че друг да го нападне в гръб, а трети да замахне към корема му – този път в сполучлив опит. В следващия миг всички се нахвърлиха отгоре му с вдигнати юмруци и затворникът се запревива под дъжд от удари.

Фекто се втурна през горния портал, без вече да вижда двора, спусна се по стълбите, отключи още една врата и се понесе по коридора. Дойл тъкмо пристигаше заедно с подкрепление от четирима пазачи, които тичаха откъм кулата с извадени палки. Фекто отключи двойните врати към двора и гардовете нахлуха вътре.

— Хей! Спрете веднага! – изкрещя той, носейки се към малката групичка в средата на двора, струпана над някаква невидима фигура на земята, върху която се изсипваха непрестанни ритници. Отстрани лежаха още двама мъже, а самият Лакара сякаш беше изчезнал.

— Достатъчно! – Фекто пристъпи напред, дръпна един от бандитите за яката и перна друг през ухото с палката си. – Веднага престанете!

Дойл и останалите пазачи се присъединиха. За по-малко от трийсет секунди затворниците бяха озаптени. Специалният затворник лежеше по гръб в безсъзнание, кръвта покриваше лицето му в поразителен контраст с бледата му кожа, панталоните му бяха почти съдрани на кръста, а ризата – разцепена отстрани.

Един от бандата виеше истерично някъде изотзад.

— Скивахте ли какво направи тоя луд скапаняк? Видяхте ли го, бе хора?!

— Какво става там, Фекто? – долетя гласът на директора по радиостанцията. – За какво е това сбиване?

Все едно че не знаеш.

— Новият пострада, сър.

— Какво му се е случило?

— Трябват ни парамедици! – крещеше един от пазачите.

— Поне трима затворници са много зле! Парамедиците!

— Фекто, там ли сте? – прозвуча строгият глас на Имхоф.

— Да, новият затворник е ранен. Но не знам колко сериозно.

— Разбери.

— Да, сър.

— И още нещо: искам медицинският екип да се заеме първо с него. Ясно?

— Тъй вярно, сър.

Фекто се огледа. Къде, по дяволите, беше Почо?

В този момент видя сгърченото тяло на Лакара да лежи неподвижно в един от ъглите на двора.

— О, боже! – възкликна Фекто. – Къде са тези парамедици? Веднага ги докарайте тук!

— Кучи син! – продължаваше да ехти истеричният глас.

— Видяхте ли го какво направи?

— Заемете се с останалите – нареди Фекто. – Чухте ли ме? Сложете им белезниците и ги разкарайте оттук.

Тази заповед бе ненужна. Онези членове на бандата, които все още можеха да стоят изправени, вече бяха изпратени вътре. Крясъците заглъхнаха, остана да се чува само тихото скимтене на един от ранените. Лакара лежеше в гротескна имитация на богомолец, с колене и лице зарити в снега и глава, изкривена под неестествен ъгъл. Неподвижността му ужасяваше Фекто повече от всичко.

Парамедиците най-сетне пристигнаха заедно с две носилки на колела.

Фекто посочи към специалния затворник.

— Директорът иска да се погрижите първо за него.

— Ами онзи там? – Парамедиците бяха фиксирали ужасените си очи върху Лакара.

— Първо се погрижете за новия.

Дори когато се заеха с него, Фекто продължи да се взира към Лакара. В този момент тялото на испанеца започна да се свлича като в каданс, наклони се на една страна и остана така, неподвижно, ухиленото лице и широко отворените очи бяха обърнати към небето.

Фекто надигна радиостанцията към устните си, чудейки се какво би трябвало да каже на директора. Едно нещо беше ясно: Почо Лакара едва ли щеше да си играе повече с белите момчета.