Тайната на Сенеф

7.

Специален агент Спенсър Кофи зави зад ъгъла и се приближи към офиса на директора на затвора, обущата му с метални носове оставяха удовлетворителни отпечатъци по излъскания циментов под. Ниският мустакат агент Рабинър го следваше по петите като почтително изоставаше на няколко крачки. Кофи се спря пред внушителната дъбова врата, почука и отвори, без да изчака покана.

Секретарката на директора, суха блондинка със стари белези от акне по лицето и нетърпящ възражения поглед, го прикова с очи.

— Да?

— Агент Кофи, Федерално бюро за разследване. – Той размаха значката си. – Имаме среща и освен това бързаме.

— Ще уведомя началника, че сте тук – каза тя. Провинциалният й акцент стържеше по нервите му.

Той погледна към Рабинър и завъртя очи. Беше разговарял с нея по-рано през деня и сега, като я срещна, се убеди, че тя е всичко онова, което той презира – долнопробна селяндурка, която си бе проправила пътя до тази заслужаваща умерено уважение длъжност.

— Агент Кофи и…? – Тя отмести очи към Рабинър.

— Специален агент Кофи и специален агент Рабинър.

Жената вдигна интеркома с арогантна мудност.

— Агент Кофи и агент Рабинър искат да ви видят, сър. Казват, че имате уговорка.

Тя слуша известно време, след което затвори. Изчака достатъчно дълго, за да покаже на Кофи, че не бърза и наполовина, колкото той.

— Господин Имхоф – произнесе най-сетне тя – ще ви приеме.

Кофи понечи да мине покрай бюрото й, но спря.

— Е, как върви фермата?

— Изглежда сега е размножителният период на шопарите – отговори тя гладко, без дори да го погледне.

Кофи продължи към вътрешния офис, като се питаше какво ли има предвид кучката и дали трябва да се обижда или не.

Когато вратата зад тях се затвори, началник Гордън Имхоф се изправи зад огромно меламиново бюро. Кофи не го бе виждал преди и се учуди, че е много по-млад, отколкото очакваше, дребен и спретнат, с брада катинарче и хладни сини очи. Беше безупречно облечен и с добре поддържана обемна прическа. Кофи не успя съвсем да си представи мястото му в картинката. Едно време началниците се издигаха стъпка по стъпка, докато това приятелче изглеждаше сякаш е правил докторат по мениджмънт на изправителните домове и никога не бе усещал удовлетворяващото плясване на полицейската палка, което тя произвежда при досега с човешка плът. Все пак устните бяха обещаващо тънки.

Имхоф протегна ръка на Кофи и Рабинър.

— Моля седнете.

— Благодаря.

— Как мина разпитът?

— Имаме напредък – рече Кофи авторитетно. – Ако този случай не пасва на федералния статут за смъртно наказание до буквата, то тогава не знам кой ще пасва. И все пак не е шега работа. Има известни усложнения. – Той не спомена, че разпитът всъщност е минал зле – много зле.

Лицето на Имхоф беше непроницаемо.

— Искам да изясним нещо – продължи Кофи. – Една от жертвите на този убиец бе мой колега и приятел, третият най-често награждаван в историята на ФБР.

Остави думите му да достигнат до съзнанието на управителя. Разбира се, пропусна да отбележи, че въпросната жертва, специален агент Майк Декър, бе отговорен за унизителното понижение, което Кофи трябваше да понесе преди седем години, в началото на музейните убийства; в живота на Кофи не бяха много вестите, които биха го зарадвали повече от тази за убийството му – освен новината за това кой го е извършил.

Беше изключителен момент.

— Така че си имате много специален затворник, господин Имхоф. Сериен убиец социопат от най-опасния тип – ликвидирал е поне трима души, макар че интересът ни към него се свежда до убийството на федералния агент. Оставяме щата Ню Йорк да се погрижи за другите, но се надяваме, че докато стане време да заведат дело, ние вече ще сме успели да му наденем усмирителната риза.

Имхоф го слушаше с наклонена настрани глава.

— Затворникът също така е едно арогантно копеле. Работих с него по един случай преди години. Смята, че е по-добър от всички, че стои над правилата. Няма капка уважение към органите на властта.

При споменаването на думата „уважение“ Имхоф най-сетне се оживи.

— Ако има нещо, което да изисквам в качеството си на директор на тази институция, то това е уважението. Добрата дисциплина започва и свършва с уважението.

— Съвършено вярно – потвърди Кофи. Реши да следва тази линия, да провери дали Имхоф ще захапе кукичката. – Като си говорим за респект, трябва да ви кажа, че по време на разпита затворникът не пропусна да ви спомене. – Видя, че Имхоф се заинтригува. – Но не си заслужава да се задълбочаваме в това. Аз и вие, естествено, сме се научили да се издигаме над дребнавостите.

Имхоф се наведе напред.

— Ако един затворник е демонстрирал липса на респект – и тук не става въпрос за нищо лично, а за неуважение към институцията, демонстрирано, по какъвто и да е начин – аз трябва да знам.

— О! Бяха обичайните мръсотии и ще ми е неудобно да ги повторя.

— Въпреки всичко ви моля да го направите.

Разбира се, затворникът всъщност не бе казал нищо. В това се бе оказал проблемът.

— Той ви нарече „наливащо се с бира нацистко копеле“, цербер, развратник, такива неща.

Лицето на Имхоф леко се стегна и Кофи веднага разбра, че е отбелязал точка.

— Нещо друго? – попита директорът тихо.

— Всякакви грубости, нещо за размера на… ъ-ъ-ъ… Дори не си спомням подробностите.

Настъпи смразяваща тишина. Брадичката на Имхоф леко потрепера.

— Както казах, мръсотии. Но тази случка акцентира един важен факт: затворникът не е осъзнал огромната полза от сътрудничеството. И знаете ли защо? Всичко си остава същото за него, независимо дали отговаря на въпросите ни или не, независимо дали уважава вас и учреждението, което ръководите или не. Това трябва да се промени. Налага се той да осъзнае, че всеки грешен избор има последици. И още нещо: необходимо е да бъде държан в пълна, абсолютна изолация. Не бива да му се позволява да изпраща каквито и да е съобщения. Имаме подозрения, че е в съучастничество с брат си, който още е на свобода. Така че край на телефонните разговори, край на срещите с адвоката, пълно откъсване от външния свят! Не бихме искали да възникват още проблеми, причинени от липса на бдителност. Разбирате какво искам да кажа, нали, господин директор?

— Много добре.

— Хубаво. Трябва да му отворим очите за предимствата на сътрудничеството. С удоволствие бих го вразумил с помощта на гумен маркуч и остен – той не заслужава нищо по-меко, – но за нещастие това не е възможно, а и ние в никакъв случай не желаем усложнения, които да ни спънат на процеса. Този мъж може и да е побъркан, но не е глупав. На такъв човек не можеш да си позволиш да оставиш пролука. Има достатъчно пари, за да изкопае Джони Кокран от гроба му и да го наеме за защитник.

Кофи млъкна. Защото за първи път от началото на разговора Имхоф се бе усмихнал. И в сините очи на този мъж имаше нещо, което предизвика тръпки по гърба на агента.

— Съпричастен съм с вашия проблем, агент Кофи. На затворника трябва да се покаже стойността на уважението. Лично ще се погрижа за това.