Тайната на Сенеф

36.

Капитан Хейуърд огледа голямата локва кръв върху покрития с линолеум под на кабинета, напълно размазана от фанатичните и безплодни усилия на парамедиците да подновят работата на едно сърце, пронизано от деветмилиметров куршум. Местопрестъплението старателно се проучваше, съдебните екипи и половин дузина специалисти следователи сортираха и етикираха намерените улики.

Тя излезе от офиса като остави на експертите да търсят обяснение на този очевидно безсмислен трагичен акт. За нея имаше друга задача: да разговаря с пострадалата, преди да я отведат в болница.

Намери Нора Кели във фоайето за персонала заедно със съпруга й Бил Смитбак, председателя на отдел „Антропология“ Хюго Менцес и няколко парамедици, полицаи и гардове на сградата. Медицинските лица спореха с Кели по въпроса дали трябва да бъде откарана в болницата за преглед и лечение.

— Искам пазачите и музейния персонал да излязат – нареди Хейуърд. – С изключение на докторите Кели и Менцес.

— Никъде не мърдам – заяви Смитбак. – Няма да оставя жена си.

— В такъв случай можете да останете – кимна Хейуърд.

Един от парамедиците, който очевидно не можеше да се разбере с Нора, направи последен опит.

— Вижте какво, госпожице, вратът ви е контузен и е възможно да имате мозъчно сътресение. Понякога симптомите се проявяват със закъснение. Трябва да ви направим изследвания.

— Престанете да ме наричате госпожица. Имам докторска степен.

— Човекът е прав – намеси се Смитбак. – Трябва да отидеш поне за един кратък преглед.

— Кратък? Ще прекарам в спешното цял ден! Нали ги знаеш в „Сейнт Люк“!

— Нора, спокойно ще се справим и без теб днес – каза Менцес. – Ти преживя ужасен шок…

— С цялото ми уважение, Хюго, знаете толкова добре, колкото и аз, че с д-р Уичърли… О, боже, какъв ужас! – Тя се задави за момент и Хейуърд се възползва от възможността да заговори.

— Знам, че моментът е лош, д-р Кели, но може ли да ви задам няколко въпроса?

Нора изтри очи.

— Моля.

— Можете ли да ми кажете какво предизвика това нападение?

Кураторката си пое дълбоко въздух. След това преразказа събитията, които се бяха случили в кабинета й преди десет минути, както и предложението на Уичърли от преди няколко дена. Хейуърд слушаше, без да я прекъсва, както и Смитбак, но неговото лице потъмня от гняв.

— Копеле! – прошепна той.

Нора нетърпеливо му махна с ръка.

— Нещо му стана днес. Просто не беше същият човек. Изглеждаше сякаш… е получил някакъв пристъп.

— Защо бяхте в музея толкова рано? – попита Хейуърд.

— Чакаше ме – чака ме – много напрегнат ден.

— А Уичърли?

— Доколкото разбирам, е дошъл тук в три след полунощ.

Хейуърд се изненада.

— Защо?

— Нямам представа.

— Ходил ли е в гробницата?

Беше ред на Менцес да отговори.

— Да. Електронната регистрация показва, че е влязъл малко след три, прекарал е вътре половин час, след което е напуснал. Не знаем къде се е намирал между този момент и времето на нападение. Търсих го навсякъде.

— Предполагам, че сте проверили биографията му, преди да го наемете. Имаше ли криминални прояви, случаи на агресия?

Менцес поклати глава.

— Абсолютно нищо такова.

Хейуърд се огледа и с облекчение установи, че и днес Висконти е на смяна. Тя му махна да се приближи.

— Искам да вземете показания от д-р Менцес и от пазача, който простреля Уичърли – каза тя. – Можем да разпитаме д-р Кели, след като се върне от болницата.

— В никакъв случай – заяви Нора. – Готова съм да дам показания още сега.

Хейуърд не й обърна внимание.

— Къде е медицинският екип?

— Придружиха тялото до болницата.

— Искам да говоря с ръководителя им.

Малко по-късно Висконти й връчи радиостанцията си, след което отведе Менцес, за да го разпита.

— Докторе? – произнесе Хейуърд в слушалката. – Искам да направите аутопсия колкото се може по-скоро. Търсете увреждания в темпоралния лоб на мозъка, по-конкретно във вентромедиалния лицев кортекс… Не, не съм неврохирург. Ще ви обясня по-късно.

Тя върна радиостанцията на Висконти и изгледа Нора твърдо.

— А вие отивате в болницата. Веднага. – И кимна на един от парамедиците. – Помогнете й да се изправи. – После се обърна към Смитбак: – Искам да говоря с вас насаме.

— Но аз искам да отида с жена си…

— След като поговорим ще повикам полицейска кола със сирени да ви вземе, ще стигнете по същото време като линейката.

Хейуърд размени няколко думи с Нора, потупа я успокояващо по рамото, след което кимна на Смитбак да отидат в залата. Най-сетне откриха едно тихо кътче.

— Не сме говорили от известно време – рече тя. – Надявах се да имате нещо да споделите.

Смитбак изглеждаше малко смутен.

— Публикувах статията, за която говорихме. Даже две. Не провокираха никакви реакции – поне нищо, за което да чуя.

Хейуърд кимна, очевидно очакваше още нещо. Смитбак я изгледа, след което отклони поглед.

— Всички дири, по които тръгнах, се оказаха безплодни. Точно тогава… посетих къщата.

— Къщата?

— Ами нали знаете… неговата къща. Там, където държеше Виола Маскелене.

— Промъкнал сте се вътре? Не знаех, че са приключили с разследването. Кога са свалили полицейската лента?

Сега Смитбак изглеждаше още по-смутен.

— Не са я сваляли.

— Какво? – Хейуърд повиши глас. – Разхождал сте се из действаща сцена на престъпление?

— Не беше чак толкова действаща! – каза журналистът бързо. – За цялото време, докато бях там, видях само един полицай!

— Вижте какво, господин Смитбак, просто не желая да ви слушам повече. Не мога и няма да ви позволя да действате незаконно…

— Но точно в къщата направих откритието.

Хейуърд млъкна и го изгледа.

— Е, не е нищо, което бих могъл да докажа. Всъщност е само теория. Отначало наистина реших, че си струва, но после… Както и да е, затова не ви казах по-рано.

— Изплюйте камъчето.

— В килера намерих няколко от саката на Диоген.

Тя скръсти ръце и зачака.

— Три бяха от много скъп кашмир или камилска вълна, елегантни, с италиански дизайн. А другите три бяха от грубичък туид, също скъпи, но в съвсем различен стил – нали знаете, нещо а ла скучен английски професор.

— И?

— Знам, че звучи странно, но този туид – ами-и, изглеждаше ми почти като дегизировка. Все едно Диоген…

— … се прикрива под фалшива самоличност – довърши Хейуърд. Усети накъде бие разговорът и внезапно се заинтригува.

— Именно. А що за човек би носил сако от туид? Професор.

— Или куратор.

— Точно така! Тогава ме осени идеята, че той вероятно е куратор в музея. Искам да кажа, всички твърдят, че диамантеният обир трябва да е бил подпомогнат отвътре. Диоген не е имал партньор – може би самият той е вътрешният човек. Знам, че звучи малко шантаво… – Гласът му замря неуверено.

Хейуърд го изгледа напрегнато.

— Всъщност смятам, че съвсем не е шантаво.

Смитбак се сепна и я погледна изненадано.

— Така ли?

— Абсолютно. Пасва на фактите по-добре от всяка друга теория, която съм чула дотук. Диоген е куратор в този музей.

— Но това просто няма смисъл. Защо ще краде диамантите… само за да ги направи на пух и прах и да ги прати обратно тук?

— Може би таи нещо лично срещу музея. Няма как да разберем със сигурност, преди да го хванем. Добра работа, господин Смитбак. Само още едно нещо.

Смитбак присви очи.

— Нека позная.

— Правилно. Този разговор изобщо не се е състоял. И докато не кажа обратното, предположенията ви си остават между нас. Няма да ги споделяте дори с жена си. И съвсем определено не с „Ню Йорк Таймс“. Ясно?

Смитбак въздъхна и кимна.

— Добре. Сега трябва да гоня Манети. Но преди това нека повикам патрулната кола да ви откара до болницата. – Тя се усмихна. – Заслужихте си я.