Тайната на Сенеф

15.

Капитан от отдел „Убийства“ Лора Хейуърд показа документите си и бе почтително въведена в кабинета на Джак Манети, който оглавяваше охранителните служби към Нюйоркския природонаучен музей. На Хейуърд й харесваше, че в една институция, където първата грижа на администрацията изглежда беше да демонстрира власт и разкош, шефът на охраната е избрал малък офис без прозорци в дъното на крилото и го е обзавел с метални бюра и столове, чието главно предназначение бе да са удобни. Този факт говореше добре за Манети – или поне така се надяваше тя.

Мъжът очевидно не примираше от радост, че я вижда, но все пак направи опит да прояви любезност, предлагайки й стол и чаша кафе, което тя отказа.

— Тук съм заради покушението над Грийн – поясни Хейуърд. – Питах се дали ще може да ме придружите на една кратка разходка из експозицията „Свещени образи“ и междувременно да изясним още няколко допълителни въпроса относно достъпа до залите, влизането, излизането и мерките за сигурност.

— Но нали вече минахме тази част още преди седмици! Смятах, че разследването е приключило.

— Моето разследване все още не е приключило, господин Манети.

Той облиза устни.

— Минахте ли през кабинета на директора? Задължени сме да препращаме всички служители на реда към…

Тя го прекъсна като се изправи рязко. Изпита раздразнение.

— Нямам време за това, нито пък вие. Да тръгваме.

Последва охранителния директор през лабиринт от коридори и прашни зали, докато най-сетне стигнаха входа на изложбата. Музеят все още бе отворен и вратите зееха, но на самата експозиция почти нямаше хора.

— Да започнем оттук – рече Хейуърд. – Вече многократно разглеждах охранителното оборудване, но все още има няколко неща, които не са ми ясни. Престъпникът е влязъл в залата през тази врата, нали?

— Да.

— Вратата на отсрещната стена може да се отвори само отвътре, не и отвън. Така ли е?

— Точно така.

— А охранителната система би трябвало автоматично да прави списък на всички, които влизат и излизат, тъй като на всяка магнитна карта с кодирано името на притежателя й.

Манети кимна.

— Но системата не е регистрирала друго влизане след това на Марго Грийн. Нападателят е откраднал нейната карта и я е използвал, за да избяга през задния изход.

— Предполагам, че да.

— Грийн може да е влязла и да е оставила тази врата отворена.

— Не. Първо, това би нарушение на правилата. Второ, системата е отчела, че тя не е правила такова нещо. Няколко секунди след като Грийн е влязла, вратата се е затворила. Имаме електронен запис на това.

— Значи престъпникът трябва да я е чакал в залата скрит още от момента, в който изложбата е затворила за посетители – пет часа – до момента на нападението в два през нощта.

Манети кимна.

— Или пък някак си е успял да заобиколи охранителната система.

— Смятаме, че това е крайно невероятно.

— Но аз мисля, че е почти сигурно. Идвала съм в тази зала дузина пъти след нападението. Няма място, където нападателят да е можел да се скрие.

— Но залата беше в процес на подреждане. Всичко беше нагоре с краката.

— Било е два дни преди откриването. Залата е била почти подредена.

— Охранителната система е защитена срещу измама.

— Като Диамантената зала. Нали?

Тя наблюдаваше как устните на Манети се стягат и стомахът й се сви. Това не беше в неин стил. Превръщаше се в истинска кучка и това не й харесваше.

— Благодаря ви, господин Манети – каза тя. – Бих искала да обиколя още веднъж залата, ако нямате нищо против.

— Моля, заповядайте.

— Ще държим връзка.

Манети изчезна и Хейуърд замислено тръгна из помещението, където Грийн е била нападната, като за пореден път си представяше всяка стъпка от покушението в някакъв мислен забавен кадър. Опита се да потуши тънкото гласче, което й казваше, че е тръгнала за зелен хайвер, че вероятно няма да открие нищо ценно тук, седмици след случая, след като стотици хиляди хора са прекосили тази зала, че мотивите й са напълно погрешни, че просто трябва да продължи с живота и кариерата си, докато все още може.

Тя отново обиколи залата, тънкото гласче изчезна под потракването на токчетата й. Когато стигна до мястото, където бе открито петното от кръв, тя зърна една приведена фигура в тъмен костюм, която се придвижи към нея иззад изложбения шкаф, готова за скок.

Хейуърд измъкна оръжието си и се прицели в силуета.

— Хей ти! Не мърдай! Нюйоркско полицейско управление!

Човекът скочи с гърлен вик, размахвайки ръце, непокорната му коса се развя. Хейуърд разпозна в него Уилям Смитбак, репортерът от „Таймс“.

— Не стреляйте! – извика той. – Така де, само оглеждам наоколо! Исусе Христе, изкарахте ми ангелите с това нещо!

Хейуърд прибра оръжието в кобура, почувства се глупаво.

— Съжалявам, малко съм изнервена.

Смитбак присви очи.

— Вие сте капитан Хейуърд, нали?

Тя кимна.

— Аз покривам случая „Пендъргаст“ за „Таймс“.

— Известно ми е.

— Чудесно. Всъщност отдавна искам да поговоря с вас.

Тя погледна часовника си.

— Много съм заета. Уредете си среща през офиса ми.

— Вече пробвах. Не разговаряте с пресата.

— Точно така. – Хейуърд го изгледа строго и пристъпи напред, но той не се помести да й направи път.

— Ако обичате…

— Чуйте ме – заговори той бързо. – Мисля, че можем да си помогнем взаимно. Нали знаете, обмяна на информация, такива неща…

— Ако имате някаква доказателствена информация, ще е най-добре да ми я разкриете сега или ще ви лепна глоба за възпрепятстване на служител на реда – рече тя остро.

— Ама не, нищо такова! Чисто и просто… Е, мисля, че знам защо сте тук. Не сте удовлетворена, смятате, че може би не Пендъргаст е нападнал Марго. Прав ли съм?

— Какво ви кара да ми казвате това?

— Един много зает капитан по убийствата обикновено не губи ценното си време в посещения на местопрестъплението, когато случаят е вече приключен. Явно си имате своите съмнения.

Хейуърд не отвърна нищо, прикривайки изненадата си.

— Питате се дали убиецът не е бил Диоген Пендъргаст, брат на агента. Затова сте тук.

Тя продължаваше да не отвръща, но изумлението й растеше.

— И по една случайност това е причината и аз да съм тук. – Той направи пауза и я изгледа с любопитство, сякаш да прецени ефекта от думите си.

— Защо смятате, че не е бил агент Пендъргаст? – попита Хейуърд предпазливо.

— Защото го познавам. Пиша за него, така да се каже, още от времето на музейните убийства преди седем години. Познавам и Марго Грийн. Тя ми се обади от болничното си легло. Кълне се, че не е бил агент Пендъргаст. Твърди, че нападателят й имал очи с различни цветове: едното зелено, другото – млечносиньо.

— Известно е, че Пендъргаст е изключителен майстор на дегизировката.

— Да. Но това описание пасва на брат му. Защо му е да се маскира като брат си? А и ние вече знаем, че Диоген е извършил диамантения обир и е отвлякъл онази жена, лейди Маскелене. Единственото логично обяснение е, че пак той е нападнал Марго и е натопил брат си. QED[3].

Хейуърд за пореден път прикри изненадата си, до такава степен мислите му напомняха нейните собствени. Най-сетне си позволи една усмивка.

— Виж ти, господин Смитбак, вие сте бил истински криминален репортер!

— Точно така – побърза да потвърди той и приглади лизнатото, което веднага щръкна отново.

Тя замълча за миг, обмисляйки думите му.

— Добре тогава. Може пък наистина да си бъдем от полза. Замесването ми, естествено, няма да се споменава. Само като фон, неофициално.

— Естествено.

— Освен това очаквам от вас да казвате първо на мен всичко, което откриете. Преди да го оповестите в редакцията. Само при тези условия съм съгласна да работя с вас.

Смитбак закима усърдно.

— Разбира се.

— Много добре. Изглежда, че Диоген Пендъргаст се е покрил. Напълно. Следата спира след Лонг Айлънд, мястото, където е държал лейди Маскелене. Такова пълно изчезване просто е непостижимо в наши дни, освен при едно обстоятелство: да се подвизава под чужда самоличност. Отдавна създадена и утвърдена чужда самоличност.

— Някаква идея чия?

— Тук удряме на камък. Но ако публикувате статия по въпроса… Кой знае, току-виж задвижила някой спусък. Нещо, което да ни даде следа, наблюденията на любопитни съседи например – разбирате ли? И естествено, името ми не бива да се появява по вестниците.

— Отлично разбирам. А… а аз какво ще получа в замяна?

Усмивката на Хейуърд отново разцъфна, този път по-широка от преди.

— Погрешно сте схванал. Аз току-що ви направих услуга. Въпросът сега е какво вие ще сторите за мен в замяна. Знам, че покривате случая с кражбата на диамантите. Искам да науча всичко за него. Всичко, било то важно или второстепенно. Понеже сте прав: наистина мисля, че Диоген стои зад нападението над Грийн и убийството на Дюшам. Нуждая се от всички доказателства, които мога да получа, но тъй като съм в „Убийства“, не получавам лесно достъп до информация на ниво РПУ.

Тя пропусна да спомене, че Сингълтън, участъковият капитан, който се занимаваше със случая с диамантения обир, най-вероятно нямаше да пожелае да й даде информация.

— Няма проблем. Споразумяхме се.

Хейуърд се обърна да си върви, но Смитбак извика след нея:

— Почакайте!

Тя го изгледа с вдигната вежда.

— Кога ще се срещнем пак? И къде?

— Никъде. Просто ми позвънете, ако – когато – изникне нещо важно.

— Окей.

И тя го остави в полумрака на изложбената зала да записва трескаво нещо на гърба на къс хартия.