Тайната на Сенеф

20.

Затворникът, известен като А, седеше на койката в единична килия 44, дълбоко в недрата на Федералния арест за предсъдебно задържане на високорискови углавни престъпници – „Черната дупка“ на Херкмур. Килията се отличаваше с монашеска аскетичност, два и половина на три метра, с прясно боядисани в бяло стени, циментов под, с канал по средата, тоалетна в единия ъгъл, мивка, радиатор и тясно метално легло. Флуоресцентна крушка, монтирана на тавана и скрита зад телена решетка, представляваше единственият източник на светлина в помещението. Нямаше ключ за нея: крушката светваше в 6 сутринта и изгасваше в 10 вечерта. Високо на едната стена се намираше единственият прозорец, дълбок и запречен с решетки, три сантиметра широк и двайсет и два висок.

Затворникът, облечен в добре изгладен сив гащеризон, бе преседял на матрака в продължение на много часове в пълна неподвижност. Слабото му лице бе бледо и безизразно, сребристите очи – полупритворени, а платиненорусата му коса – сресана назад. Нищо не се движеше, дори очите му, докато слушаше тихите несекващи звуци, които се просмукваха иззад вратата на съседната килия, единична №45.

Звуците бяха от барабанене: композиция с невероятна ритмическа сложност, която се усилваше и отслабваше, забързваше и забавяше, местеше се от рамката на металното легло към матрака, към стените, тоалетната, мивката, решетките и обратно. В момента затворникът потропваше по желязната рамка на койката, като от време на време удряше с длан по матрака и междувременно издаваше бързи, мляскащи и преглъщащи звуци с устни и език. Безкрайните ритми се надигаха и утихваха като вятъра, преминаващ през картечница – отначало яростно, а после – замиращо до мързелив синкоп. Навремени потропването почти, но не съвсем, спираше: само едно леко и отмерено тактуване – чук… чук… чук – свидетелстваше, че барабаненето продължава.

Някой запален фен на барабаните би разпознал невероятното разнообразие от ритмически мотиви и стилове, което идваше от единична килия 45: касагберитъмът на Конго плавно преминаваше в бавен фънкаут, а после в поп-енд-лок, след което се изменяше последователно в шейкаут, уърмхоул и глам, за да прозвучи най-сетне дълъг и ленив джазов рефрен. Следваше го пъргав евростомп, който завършваше с насти, хип-хоп туист или томклъб. Миг затишие… и се разля меланхоличен Чикаго блус, придружен от безброй други ритми, назовани и безименни, смесени в една безкрайна плетеница от звуци.

Обаче затворникът, когото наричаха просто А, не беше страстен почитател на ритъма. Той бе човек с разностранни интереси, но барабаните не спадаха към тях.

Въпреки това той слушаше.

Накрая, половин час преди да загасят лампите, затворникът А се сви на койката си. Той се обърна към рамката над главата си и предпазливо почука по нея с показалец, а после и с останалите пръсти. Започна да отмерва прост четири четвърти такт. След няколко минути опита върху матрака, после по стената и мивката – сякаш ги тестваше за тембър, тон и амплитуда, – преди да се върне обратно на рамката на леглото. Като продължаваше да потропва в четири четвърти с лявата ръка, той започна втора серия с дясната. Докато изпълняваше този прост ритмически акомпанимент, той слушаше напрегнато изблика на виртуозност от съседната килия.

Времето за изгасяне на лампите настъпи и всичко потъна в чернота. Измина един час, после още един. Подходът на затворника плавно се промени. Като следваше внимателно „ръководството“ на Барабанчика, А се включваше с необичаен синкоп тук, ритъм 3 към 2 там, като постепенно разширяваше простия си репертоар. В своето почукване той се придържаше възможно най-близо до мрежата от звуци, която долиташе от съседната врата, като вземаше пример от съседа си, ускорявайки или забавяйки темпото според партията на Барабанчика.

Настъпи полунощ, но Барабанчика в килия 45 продължаваше – продължаваше и затворникът на име А. А установи, че потропването – нещо, което той винаги бе отхвърлял като груба, примитивна дейност – действа странно отморяващо на ума. То отваряше врата в тясната грозна реалност на килията му към едно просторно, абстрактно пространство на математическа прецизност и сложност. И той продължаваше да барабани, като следваше затворника от килия 45 и междувременно усложняваше собствените си ритмически мотиви.

Нощта се изниза. Малкото останали затворници в този сектор – а те по принцип не бяха много и се намираха доста надолу по коридора – отдавна спяха. При все това обитателите на 44-а и 45-а продължаваха да „музицират“ заедно. Докато затворникът, наричан А, опознаваше все повече този странен нов свят на външен и вътрешен ритъм, той разбра нещо за своя съсед и за душевното му разстройство – каквото беше и намерението му. Не бе нещо, което можеше да изрази с думи; то не беше достъпно за езика; недостижимо беше за психологическите теории, психотерапията и дори лекарствата.

И все пак с помощта на усърдно подражание, затворникът в 44-а се приближи до това място, застана на прага на особения свят на Барабанчика. На едно първично неврологично ниво той започна да разбира своя съсед: какво го мотивираше, защо правеше това, което прави.

Бавно, внимателно А предприе премерена атака, като промени ритъма, проверявайки дали ще може да поеме водачеството, да подмами Барабанчика да го последва за малко. Когато този експеримент даде резултат, той много плавно премина в друго темпо. В начина му на действие нямаше нищо рязко или внезапно: всяко ново почукване, всяка преправена ритмика бяха грижливо контролирани и пресметнати така, че да водят към точно определен резултат.

През следващия час динамиката между двамата затворници започна да се променя. Без да си дава сметка, Барабанчика вече не беше водач, а последовател.

Затворникът А продължи да преправя собственото си почукване като го забавяше и ускоряваше до невероятна степен, докато се увери, че сега той водеше парада; че Барабанчика в съседната килия несъзнателно следва неговото темпо и ръководство. След това невероятно внимателно А започна да забавя собствената си ритмика: не в обратна прогресия, а с ускорения и забавяния, с резки възходи и обрати, които бе усвоил от съседа си, като всеки път завършваше серията с малко по-бавно темпо – докато най-сетне почукваше съвсем бавно и сънливо.

След което спря.

Човекът в единична килия 45 след няколко колебливи, откъслечни почуквания спря на свой ред.

Настъпи дълга тишина.

После един хриптящ сух глас долетя от 45-а килия.

— Кой… кой си ти?

— Аз съм Алойзиъс Пендъргаст – дойде отговорът. – И за мен е удоволствие да се запознаем.

Час по-късно се възцари благословена тишина. Пендъргаст лежеше на койката си със спуснати клепачи, но все още беше буден. В един момент той отвори очи и се взря в лекото сияние на циферблата на часовника си – единствената вещ, която затворниците по закон имаха право да задържат. Оставаха две минути до четири след полунощ. Чакаше нащрек и точно в четири часа една ярка точка от зелена светлина просветна на отсрещната стена, като танцуваше и подскачаше, докато най-накрая се успокои. Той я разпозна като произведена от петстотин трийсет и два нанометров зелен DPSS лазер – просто лъч от скъпо лазерно фенерче, който идваше през прозореца му от някое скрито място, далеч зад стените на затвора.

Щом светлинката спря да трепти, тя започна да мига, повтаряйки кратка интродукция с помощта на прост монофоничен шифър, компресиран така, че да осигурява бърза трансмисия. Интродукцията се повтори четири пъти, за да е сигурно, че Пендъргаст е разпознал кода. После, след известна пауза, започна истинското съобщение.

Исканията и въпросите продължаваха, някои бяха необичайни, други – съвсем очевидни. Пендъргаст не се помръдна и не си записа нищо, поверявайки цялата информация на паметта си.

Последното питане обаче го сепна леко.

С това светлинката изчезна. Пендъргаст се надигна и седна. Опипа под матрака и извади твърдо, захабено парче брезент и късче лимон от скорошно ядене. Като събу едната си обувка, той го занесе до мивката, пусна водата, навлажни с няколко капки вдлъбнатината за сапуна и топна обувката вътре. След това изстиска лимоновия сок във водата. С помощта на брезента продължи да изтрива част от лака на обувката. Скоро вдлъбнатината беше пълна с неголямо количество тъмна течност. Агентът спря в полумрака за момент, за да се увери, че действията му са незабелязани. След това вдигна крайчеца на матрака, съдра дълга ивица чаршаф и я постла на ръба на умивалника. Свали едната връзка, топна предварително подострения й и раздвоен метален край в течността, и започна да пише с педантично дребни и четливи букви, които оставяха светла следа върху памучния парцал.

До пет без петнайсет бе отговорил на въпросите. Остави чаршафа на радиатора, докато се нагрее, благодарение на което написаното потъмня и се фиксира, след което започна да го навива. Но докато вършеше това, Пендъргаст се спря и добави още един кратък ред: „Продължавайте да следите Констанс, а ти, драги ми Винсънт, бъди в добро разположение на духа.“

Той изпече и тази последна част от посланието си, нави го стегнато и го пусна в отходния канал. После напълни кофата с вода от умивалника и я изля в канала, като повтори процедурата няколко пъти.

Оставаше един час до разсъмване. Той се отпусна на леглото, кръстоса ръце на гърдите си и веднага заспа.