Тайната на Сенеф

79.

Алойзиъс Пендъргаст се спря при разклона на пътеката и се заслуша напрегнато. Преди по-малко от пет минути съвсем отчетливо бе чул изстрели – общо десет – на фона на вулканичното боботене. Коленичи и освети земята с фенерчето си. Бързият оглед показа, че Диоген – само Диоген – е поел по разклонението, препречено с ограда.

В цялата тази ситуация все още имаше много въпросителни, на които Пендъргаст не бе намерил отговор, множество заплетени загадки, обвити в мистерия. Намериха се съвсем малко отпечатъци от стъпки – само на местата, където прах или пясък се бяха събирали в пазвите на някоя скала – но те не внасяха кой знае каква яснота, тъй като следите на Констанс се губеха почти от началото на пътеката. Въпреки това обаче Диоген бе продължил да се движи напред. Защо? Пендъргаст бе принуден да направи избор: да търси следите на Констанс или да последва тези на брат си. А това не беше никакъв избор – Диоген представляваше заплахата, той трябваше да бъде открит пръв.

А после бяха отекнали онези изстрели – ала чии? И защо толкова много? Само човек, обладан от паника, би стрелял десет пъти един след друг.

Агентът се изкатери по оградата и продължи по старата пътека, която се рушеше опасно. Върхът на хребета се намираше може би на около четиристотин метра, а отвъд него се виждаше само небето, пламнало в гневно оранжево зарево. Трябваше да се движи бързо – но и предпазливо.

Пътят достигна до стръмен участък от рида, в който бе изсечено стълбище, минаващо над самата клокочеща лава. Но стъпалата бяха силно проядени, така че Пендъргаст се принуди да прибере пистолета си и да използва две ръце, за да се покатери. Непосредствено преди да превали върха, той се притисна към склона, измъкна оръжието си и отново се ослуша. Но беше безнадеждно: ревът и грохотът на вулкана тук отекваха дори по-силно, а вятърът виеше още по-свирепо.

Той изпълзя до върха на хребета, брулен от жилещия вятър, и отново спря, за да се ориентира. Голата пътека се виеше по гребена на билото, след което правеше завой и изчезваше зад шип от застинала лава. Пендъргаст скочи на крака, притича през откритото пространство и се прикри зад вулканичното образувание. Оттук вече можеше да прецени, че вдясно би трябвало да зее огромна бездна – несъмнено Шиара дел Фуоко. Червеникавото сияние, което се надигаше оттам, представляваше идеален фон, на който да се открои движеща се фигура.

Той внимателно се подаде иззад шипа и Огненият склон изведнъж се откри от дясната му страна: отвесна скала, която пропадаше стръмно в пропаст като дълбока трапчинка по лицето на острова – широка осем-деветстотин метра, спускаща се стремително в разпененото кипящо море стотици метри надолу. От бездната с грохот се надигаха талази горещ въздух, които се кълбяха по диагонал над хребета и завихряха остри късчета вулканична пепел и облаци от серни изпарения. А сега, освен рева на планината Пендъргаст започна да долавя и нов звук: разцепването и трополенето на гигантски блокове жива лава, някои нажежени до червено, които изригваха от кратера горе, отскачаха от склона и се сриваха в огненото море, където разцъфваха в мътни бели цветя.

Той се запрепъва напред в бушуващия вятър като едва пазеше равновесие, тласкан от адската сила, която го буташе към ръба на скалата. Огледа земята, но всички възможни следи бяха заличени. Той се затича по рушащата се пътека, прикривайки се зад стари блокове лава, където бе възможно, и се стараеше да държи центъра на тежестта си ниско. Пътят продължаваше да се изкачва по хребета. Пред него се възправяше огромна купчина от блокове лава, един застинал скален водопад. Пътеката го заобикаляше и правеше рязък десен завой към ръба.

Той припълзя на завет в основата на скалите с изваден револвер. Ако имаше някой по тази пътека, той щеше да се появи право пред него.

Пендъргаст се завъртя, хванал оръжието с две ръце – и зърна ужасяваща гледка.

На самия ръб на бездната различи два силуета, които се открояваха на фона на мътното сияние на вулкана. Те бяха заключени в странна, почти любовна прегръдка. Ала това не бяха влюбени – бяха врагове, вплетени в смъртоносна схватка, които не усещаха вятъра, рева на вулкана и това колко опасно е мястото, на което са застанали.

— Констанс! – изкрещя Пендъргаст и се втурна напред. Ала докато тичаше, те изгубиха равновесие, всеки блъскаше и се вкопчваше в другия, всеки теглеше другия към бездната…

И после, сред тишина по-страшна от всякакъв вик, те изчезнаха.

Пендъргаст се спусна към ръба, а поривът на вятъра почти го повали. Падна на колене, заслони очи с ръка и се опита да надзърне в пропастта. На хиляди стъпки под него се въртяха и подскачаха като камъчета втвърдени блокове мътночервена лава с големината на къщи и вдигаха облаци оранжеви искри, а вятърът пищеше подобно риданията на обречените. Пендъргаст остана коленичил, шибащият вятър изтръгваше сълзи от очите му.

Едва разбираше какво е видял. За него бе невероятно, невъзможно това, че Констанс – закриляната, крехка, объркана Констанс – е могла да преследва брат му до самия край на земята, да го доведе до този вулкан и да се хвърли вътре заедно с него…

Пендъргаст свирепо изтри очи и направи втори опит да погледне в адската бездна с нищожната надежда, че нещо, каквото и да е, може да е останало – и там, на по-малко от две стъпки под него, той съзря ръка, цялата обляна в кръв, която се бе вкопчила в една малка издатина на скалата с почти свръхчовешка сила.

Диоген.

Сега Пендъргаст чу гласа на Д’Агоста в главата си: Ти осъзнаваш, че има само един начин да се погрижиш за Диоген. Когато моментът настъпи…

Без да се поколебае, агентът се надвеси надолу, за да спаси брат си, сграбчи китката му с едната си ръка и стисна предмишницата му с другата. С мощен напън той се оттласна назад, като го теглеше нагоре и надалеч от гърлото на ада. Над ръба на скалата се появи едно изранено, диво лице – не това на брат му, а на Констанс Грийн.

Секунди по-късно той вече я бе издърпал на безопасно място. Тя се превъртя по гръб, гърдите й се надигаха бързо, ръцете й лежаха разперени, а парцаливата й бяла рокля плющеше на вятъра.

Пендъргаст се наведе над нея.

— Диоген…? – успя да попита той.

— Него вече го няма! — От окървавените й устни се откъсна къс смях, мигновено погълнат от вятъра.