Веселото гробище

106

- Шефе, защо сме с този раздрънкал пикап?

- За заблуда. Взех го назаем.

- Дали бракмата ще изкатери баира? - Радо недоверчиво се заслуша в шума, който издаваше карбураторът.

- Дори ще го прескочи... - нехайно отвърна Мишената. - Пешо ходи с него на зеленчуковата борса в Пловдивско.

- Но защо отиваме под прикритие в Кралево?

- Защото се крием.

- То е ясно, но от кого?

- От Вампора.

- Откажи се! След малко ще дотропа, където и да сме.

- Как ни открива! - възкликна Мишената. - Сякаш има съгледвач в края на селото, който докладва за всеки натрапник.

- Аз съм властта в това село! - тропна с юмрук по жабката Радо, имитирайки кралевския кмет.

- Отърва я той властта - подметна комисарят. - Щом най-добрият му приятел се прави на мъртвец...

- Ами ако са комбина?

- За какво?

- Не знам.

- Виждаш ли? - въздъхна Мишената. - Докато не открием мотива на престъпника, ще нижем плетенички из главата.

- Ако можехме паяжина да изплетем...

- Аха. И ще дебнем как престъпникът се заплита в нея.

Няколко остри завоя по нанагорнището спряха разговора.

Мишената, който и без това не беше добър шофьор, се концентрира върху пътя. Радо здраво стискаше предпазния колан, сякаш щеше да му помогне, ако се наложи.

- Всичките ни доказателства са косвени - обади се Радо, когато излязоха на един сравнително равен участък.

- Нямаме изобщо доказателства - погледна го комисарят. - Всичко е във въображението ни...

- Гледай пътя! - извика младият полицай.

- Нищо му няма на пътя! - отговори бързо шефът му. -Кажи поне едно доказателство!

Радо не отговори.

- Защо мълчиш?

- Мисля.

- Нищо няма да измислиш!

- Ако патронът е от пушката на Коко?

- Ще черпи из село, че е убил вълк - отговори Мишената.

- Особено като се разбере, че точно този вълк е убил приятеля му - допълни младият полицай.

- Разбра ли сега?

- Не можем да докажем, че са убити, а камо ли защо и кой ги е убил!

- Интелигентен убиец. Дори и подробностите не са му убягнали!

- А кой викаше, че селският овчар е заклан от селския идиот? - засмя се Радо.

- Не ми припомняй!

Навлязоха в Кралево, минаха по горния път, а после се спуснаха към къщата на Коко Хлопката. Спряха в края на улицата, тъй като от мястото им се виждаше входната врата. Около десетина минути изчакаха в пикапа, без да говорят. Нямаше движение. Излязоха от колата и внимателно огледаха печатите, поставени от кмета върху дворната порта на Коко.

- Многократно са махани и поставяни - отбеляза Радо.

- Може кметът нещо да е търсил в имота.

Качиха се на чардака. Бе обширен, а от него се влизаше в четири стаи.

- Голяма част от селото се вижда оттук - каза Радо.

- Виждат се покривите, но не и дворовете... Не можеш да следиш оттук кой накъде върви...

- А от покрива?

- Дори и оттам. Слагай ръкавиците!

Извадиха хирургични ръкавици и ги поставиха на ръцете си. Разделиха се. Радо пое стаите отляво, а Мишената - отдясно. След малко комисарят чу задавено кашляне и с необичайна бързина влезе в стаята, където беше партньора му.

- Какво става?

Радо само му показа с ръка, че иска шефът му да го потупа по гърба. Мишената му пльосна един отзад. Радо пое дълбоко дъх и каза:

- Задавих се.

- От какво?

Младият полицай само посочи с поглед. Вратата на хладилника бе отворена, а върху него бе извадена формичка за лед с квадратни форми.

- Да не си пробвал да се задушиш? - погледна го Мишената.

- Аха.

- Е, как е? - разсмя се комисарят.

- Доктор Моренов е прав - наведох се надолу и кубчето лед падна.

- Съмняваше ли се, че е така?

- Просто пробвах - троснато отвърна момчето. - Но се задавих от една капка.

- Едва ли Бончо Гладиатора е задушен с една капка! А и тя няма квадратна форма... - изсумтя комисарят.

- Важното е, че тук има квадратни ледчета! - посочи към тях младият мъж.

- Как си го представяш? - захили се Мишената. - Коко Хлопката грабва леденото кубче, бяга до Бончо Гладиатора...

- И докато стигне дотам, само ръката му е мокра - довърши разочаровано Радо.

- По-добре виж какво друго има във хладилника! - показа с ръка Мишената.

- Бирички...

- И бъркани яйца, юнако! Бас хващам, че са отскоро!

- Искаш да кажеш, че Коко Хлопката си живее тук, без някой да разбере?

- Така излиза... - замисли се Мишената. - Ако не е той, кой тогава е заел мястото му?

- Не откри ли пушката?

- В другите стаи я няма... Няма и нещо интересно.

- Да не очакваше дневник на убийствата? - изненада се Радо.

- Е, не съм се надявал толкова да ни улесни!

- Ние дори не знаем какво търсим!

- Да надзърнем под сайванта и после ще мислим къде да го открием!

Слязоха по стълбите и завиха зад къщата. Отзад имаше пуснати на двора десетина кокошки, обор и кучешка колиба.

- Някой се грижи за кокошките - подхвърли Мишената.

- А, грижи се! - засмя се момчето. - Пуснати са на воля!

- Имат вода и ярма, юнако - погледна го шефът му. - Сигурно някой вечер ги прибира в курника.

- Ами стопанинът им - вдигна рамене младият мъж.

- Ще го открием тогава!

На едната стена имаше подпрени мотики, лопати, дори ръждясал сърп. В дървено сандъче бяха нахвърляни чукове, отвертки, клещи, кабели. Мишената поразбърка из сандъчето и тъкмо да се откаже, съзря една метална халка. Издърпа внимателно и извади желязна верига, дълга около два метра. Няколко косъма се бяха увъртяли около едната халка, а на места се забелязваха ръждиви петна. Той наплюнчи ръкавицата и леко разтърка едно петно, а после го подуши.

- Открих едно доказателство! - без ентусиазъм каза комисарят.

- Веригата на вълка.

- Викай подкрепление!

Радо извади телефона си и в този момент чуха дълбокия звън на селската камбана.

- Пак някой е умрял! - извика младият мъж.

- Не, днес е погребението на Щурата Стела!

- А дали любимият й ще я изпрати? - сети се той.

- Викай колегите и да вървим на гробището!

- Ще го пипнем!

- Знаели човек...

С бързи крачки излязоха на улицата и тръгнаха към пикапа.

- Вампора не ни е усетил още! - сети се Радо.

- Видя ли какво прави един пикап! - засмя се Мишената.