Веселото гробище

44

Велизар Вампора заспа едва на разсъмване. Мислите му образуваха черна река, в която се давеше, а брегът изглеждаше толкова далеч, че той не можеше да се добере до него. Димо и Коко бягаха покрай водата, махаха му с ръка, но не смееха да се потопят в дълбокия въртоп. Него течението го отнасяше надолу към водите на Водопада, които образуваха черна пазва, поглъщаща скалите. Трябваше да оцелее, за да разбере откъде идва опасността...

Думкане по дървената порта прекъсна кошмара му и Вампора мъчително се надигна. Жена му я нямаше, а часовникът показваше вече седем. Той се провикна през отворения прозорец:

- Идвам!

След десетина минути бе готов. Отвори външната врата и в двора влязоха Щурата Стела, Максим Балабана и Бончо Гладиатора. И тримата носеха пушките си.

- Станало ли е нещо? - тревожно попита кметът.

- Освен убийството на Димо ли? - подхвърли Стела, сякаш говореше на идиот.

- Помислих, че още нещо...

- Откъде ще започнем? - обади се и горският.

- Чакайте да си събера мислите! - повиши глас Вампора. - Не съм мигнал тази нощ!

- И ние - отвърна Стела.

- Трябва да бия камбаната... - сети се Вампора. - Да идем да я закачим!

- А гробът на Димо?

- Нека ни го върнат, пък тогава... - отговори кметът, влезе в дома си и взе пушката си.

Четиримата не срещнаха никого по улицата, докато вървяха към кметството. Вампора влезе вътре, само изпъшка и извика приятелите си. Всичко в стаята изглеждаше наред и те учудено го погледнаха.

- Някой е върнал стола ми, а е откраднал отново камбаната - обясни им той.

- Да си признаем, Вампоре... - едва успя да прошепне Бончо Гадиатора.

- Не си го и помисляй! - изрева Вампора. - На стари години да ставам за резил!

- Никога не е късно... - обади се Стела.

- Аз ще отричам до гроб! - високомерно изрече кметът.

- Как ще кажем на хората за Димо? - попита Максим Балабана.

В този момент чуха плах звън.

- Камбаната! - извикаха едновременно.

Излязоха от кметството и с бързи крачки тръгнаха към параклиса. Наоколо бе пусто и тихо. Чуваха само жуженето на пчелите.

- Изпокриха се хората - обади се Щурата Стела. - Не се чува никакъв шум из село...

- Убиец броди из Кралево... Как да не ги е страх? - плахо подметна Бончо Гладиатора.

- Може да не е местен - направи опит да ги успокои Вампора, но и сам не си вярваше.

- Балабане, а ако е някой от секачите?

- Не ми се вярва... Горският участък е далеч от Лудата мечка - отвърна той.

- Всеки трябва да подозираме - изрече Вампора.

- А ако убиецът е един от нас? - подметна мрачно Щурата Стела.

Четиримата се спряха и се погледнаха в очите. Никой не извърна поглед, нито наведе глава надолу.

- Ако е един от нас, значи е настъпил краят на света - отговори Вампора.

Погледнаха нагоре и видяха, че камбаната отново бе на мястото си. Дори въжето й се спускаше надолу. Вампора машинално се протегна и го залюля. Утробата на камбаната изригна с мощни и жални звуци.

Почакаха около двайсетина минути, но никой не се присъедини към тях. Кралевци вече знаеха за убийството на Димо. И се страхуваха да излязат иззад каменните стобори.