Веселото гробище

27

Велизар Вампора настигна Димо Вълкобореца, погледна кучето и каза:

- Откога е така?

- Сутринта нищо му нямаше.

- Не намери ли Стела? - попита отново кметът.

Всички в селото се допитваха до Щурата Стела, когато ставаше въпрос за болно животно. Ако тя не можеше да помогне, тогава викаха ветеринар от града.

- Ветрее се някъде из баирите - уморено отговори овчарят и остави количката.

Бяха пристигнали пред лечебницата. Намираше се почти в центъра на селото в реставрирана къща, чиито някогашни собственици вече никой не помнеше. В приземния етаж бяха разположени кабинетът на доктора и амбулаторията, а на втория етаж живееше младото семейство - доктор Розен Дарев, фелдшер, и съпругата му Емилия, медицинска сестра. Формално практиката се водеше на доктор Димитров, който бе сключил договор с Дареви. Вампора считаше, че е ударил джакпота с пристигането на младото семейство в селото. Медицинската практика бе добре обзаведена, имаше линейка, модерна апаратура и обслужваше не само Кралево, но и съседните села. Ако имаше и училище в селото, Дареви можеха да останат завинаги тук. Но кметът си знаеше, че селският им късмет ще продължи, докато на медиците им се роди първото дете, а после... Важното е, че сега бяха тук. Близо половин година стана, откакто пристигнаха, и старците от селото живнаха. Мине не мине ден, отиват да си мерят кръвното при хубавата медицинска сестра. Събираха се там повече, отколкото в кръчмата на Мазачо. А доктора включиха в ловната дружина и го мъкнеха по баирите, въпреки че не можеше да стреля точно.

Димо Вълкобореца остави количката пред вратата на стобора и запристъпя от крак на крак. Вампора го погледна учудено и каза:

- Давай да внесем кучето...

- Ти иди. Извикай само доктора - смутолеви овчарят.

- Прав си - отвърна кметът. - Не върви да вкарваме кучето вътре.

Кметът влезе и след две минути се върна с доктор Дарев - млад мъж, около трийсетте, среден на ръст, със светлокестенява коса, постригана ниско, с бяло лице и пъстри очи. Фелдшерът се надвеси над животното, вдигна муцуната му, но само поклати глава.

- Извинявайте пак - промълви Димо Вълкобореца.

- Аз се извинявам - отговори бързо Дарев. - Не мога да помогна...

- А ако й дадеш въглен с мляко? - обърна се кметът към него.

- На човек би помогнало, но на куче...

Димо Вълкобореца грабна количката, завъртя се кръгом и се отдалечи от медицинския пункт. Вампора извика подире му:

- Къде тръгна?

Да се сбогувам със Снежка, помисли си овчарят, но не го изрече гласно. Кучето надигна леко глава и рязко я отпусна. От устата му излезе последната кървава пяна. Единственото същество, което го беше обичало, си отиде. Димо въздъхна дълбоко.

Ще погребе Снежка под Кривото край Темното езеро, за да бъде всеки ден покрай него.

Димо Вълкобореца влезе под сайванта, за да вземе лопатата. Вълчата кожа бе изчезнала. Едва тогава се сети, че Краля отново липсва.