- Мислиш ли, че някой ще дойде? - попита Траян и нави на пръста си кичур от косата на Валерия.
- Само ако кукувицата го е закукала - отвърна момичето. _95
Двамата бяха легнали под широкия дъб до чешмата на Елия.
- Не ме вземат на сериозно, нали? - надигна се на лакът младежът.
- Ти наистина ли ще се дуелираш с някого от тях? - погледна го закачливо и Валерия.
- Що не? - безгрижно отвърна той.
- И къде ти е оръжието?
- Тук. - Траян посочи с пръст главата си.
- Какво всъщност целиш?
- Да поговаря с някого от тях насаме.
- За да ти сподели тайната на Прокълнатата къща?
- Много тайни има в това село - отвърна Траян.
- Например?
- Например... Защо ти викат Приказната Ели?
- Защото обичам да разказвам приказки - бързо отговори момичето. - Досаждах на всички, когато бях малка.
- Сама ли ги измисляш?
Валерия стана, последвана от Траян. Тя се приближи до чешмата, погали с ръка каменния надпис и попита:
- Можеш ли да го разчетеш?
- На латински е - отвърна младежът. - Само това мога да разбера.
- От този надпис започва легендата за Елия... - тихо започна момичето.
- Връщаме се назад във времето, когато пълчища от римски легиони лазят по тези баири... - продължи с глас на училищен рецитатор Траян.
- Няма нищо да ти разкажа - обиди се тя.
- Съжалявам - бързо отговори младежът и направи опит да я прегърне през рамо.
- Махни се от мен! - отдръпна се тя.
- Не се сърди! - умолително прошепна Траян.
- Но се сърдя! - тропна с крак Валерия. - Софиянецо, самочувствието ти е по-високо от Големия баир!
- Но наистина не знам легендата за Елия - помирително изрече той. - Познах ли, че става въпрос за римското владичество?
- Позна - неохотно се съгласи тя.
- И после?
- В Калето имало римски гарнизон. Един от легионерите се влюбил в красивата Елия. В деня на Венера двамата дали обет за вечна любов. Наскоро след това Елия починала...
- При раждане? - опита се отново да предположи младежът.
- Този път не позна - усмихна се доволно момичето. - Според легендата тя е отровена от бившата любима на легионера. В памет на Елия той сложил върху саркофага й следния надпис: „Слънцето идва и пак си отива. Листата на гората се връщат и тук са от пролет до есен, а ти, Елия, си отиде и никога няма да се върнеш.“
- Прекрасно е - промълви Траян. - Как си го запомнила?
- Написах цяла пиеса в шести клас за Елия и сама играх главната роля.
- Пазиш ли я?
- Не, разбира се.
- А откъде знаеш легендата?
- От Бончо Гладиатора. Надписът е намерен през трийсетте години и е вграден в чешмата.
- Трябва да я прочета и аз.
- Винаги съм мечтала някой да ме обича така, като е била обичана Елия - промълви момичето.
Траян прегърна Валерия и този път тя не се отдръпна. Потърси устните й, които сами се отвориха.
Неочаквано иззад чешмата се чу хлопатар. Ели рязко отскочи от Траян, погледна към чешмата и затрепери.
- Какво става? - обърна се назад младежът.
Той видя приказен козел със златни рога и копита, току-що изскочил от детска илюстрация. Магията го плени. Козелът поклати глава и изчезна в гората.
- Приказен козел - каза на глас Траян и едва тогава отново се обърна към момичето. - Уплаши ли се?
- Това беше Краля, козела на Коко Хлопката... А зад него беше той... - не довърши момичето.
- Кой? - попита настоятелно Траян.
- Видях го, видях го... - само въртеше глава Валерия.
Траян изтича към гората, но никого не откри. Когато се върна при чешмата, Валерия беше изчезнала.