Веселото гробище

20

Щурата Стела изтри със замах сълзите си. Не й отиваше на възрастта да плаче за онзи непрокопсаник Коко. Наплиска лицето си и се погледна в огледалото.

Наближаваше шейсетте. Боядисваше косата си в махагонов цвят, за да изглежда по-млада, но себе си не можеше да излъже. Кожата около очите й приличаше на жадна за дъжд земя, две дълбоки вади се спускаха около устата й, последвани отстрани от други, по-дребни. Бузите й хлътнаха навътре, а от гънките по тънкия си врат можеше да преброи годините си. Съвсем заприличах на мама, помисли си тя. Само очите им бяха различни. Глухата Марина имаше бледосини очи, докато тя бе взела очите на баща си - големи и с тъмнозеления цвят на млада шишарка. Единствено фигурата й оставаше слаба и отдалеч приличаше на дребно момиче. Все още беше здрава и жилава - наследство от многобройните тренировки през годините.

Стела върза косата си на опашка, сложи жокейската шапка и грабна пушката и раницата си, без които не излизаше. Влезе в другата стая, където майка й вареше отвара от билки. Миришеше на мащерка и комунига.

- Ще излизаш ли днес? - попита на висок глас Стела.

- Закъснях вече. Слънцето бързо се вдигна - изрече старицата. - Тази нощ не можах да спя. Въртях се, въртях се...

- И с мен е така - промълви тя, махна с ръка за довиждане и излезе.

Зави към конюшнята. Стела имаше два коня. Дорко бе шестгодишен каракачански кон, сравнително нисък, с буйна грива, дълга опашка и катранена окраска. Въпреки името си Вихра бе тромава и приличаше на товарен кон за пренасяне на дърва от гората. Когато я продаваше, търговецът беше убеден, че на животното му остават броени часове живот. Но Стела разбра, че кобилата е силно изтощена и само след месец Вихра се разхождаше по баирите.

Още щом отвори вратата на пристройката, Дорко рязко се изправи на задните си крака, а Вихра тревожно изцвили.

- Какво ви става? Защо си толкова нервни?

Жената огледа пода, но не се виждаха следи от невестулка, мишка или някое друго животинче. Машинално надзърна в аптечката, отвори една кутия с ампули и ахна. Последните три ампули винстрол липсваха. Стела отвори и другите опаковки.

Още една кутия беше празна, а тя помнеше, че вътре има шест ампули анакет. Тогава съзря едрата зелена ябълка, поставена върху аптечката. Не я докосна.

Стела усети пърхащите пеперуди в корема си и се преви надве, за да не им позволи да се разлетят из цялото й тяло. Защо се страхува? Кой открадна ампулите? Откъде се появи зелената ябълка?