Веселото гробище

56

Двамата заредиха пушките.

- Бончо ме тревожи - отбеляза Вампора, като се промъкна през процепа на пещерата.

- От малък си е страхлив - отвърна Балабана, който го следваше. - Сега съвсем е превъртял...

- Ако смъртта те гони, ще те настигне, където и да си - допълни философски кметът.

- Трябва докторът да го види - предложи горският.

- Друг доктор му трябва на него.

- И нашият ще помогне... Ще му изпише успокоителни...

- Да не лудне съвсем?

- Натам е тръгнал.

- Ако стои все сам...

Велизар Вампора и Максим Балабана решиха да започнат от Лудата мечка. Щурата Стела не пожела да дойде с тях. Дори не направи опит за оправдание.

- Дръж фенера нависоко - обади се Вампора.

- Нищо няма да открием.

- Все отнякъде трябва да започнем.

- И ти ли мислиш за фаса? - попита Балабана.

- Фасът е на Коко. Няма две мнения по този въпрос - категорично отсече кметът.

- Какво искаш да кажеш?

- Коко е бил в пещерата и е пушил.

- Преди да умре, нали?

- Да не мислиш, че е вампирясал? - ядоса се Вампора.

- Но тогава трябва да е видял вълка... - досети се Балабана.

- Щеше да ни каже, ако го е видял.

- Ами ако Коко го е хванал? - предположи горският.

- И на мен ми мина тази мисъл - неохотно призна Вампора. - Намерил е вълчето, решил е да го отгледа... После е замислил някоя щуротия, но...

- Катастрофата му е попречила - прекъсна го горският.

- Ама Димо си отиде, нали? - набра кметът.

- Двамата си отидоха - напомни му Балабана.

- Смъртта на Димо ще тежи на съвестта на Коко...

- Откъде да знае, че ще катастрофира? - на свой ред попита горският.

- Не го защитавай! - ядоса се Вампора.

Замълчаха. Въртяха се в кръг из пещерата, но нищо не спираше погледите им. Само металната халка в земята и кафеникавото петно на пода напомняха за скорошните събития.

- Дали някой е идвал оттогава тук? - подхвърли горският.

- Де толкова кураж!

- Не ти ли се струва, че парафинът по земята се е увеличил? - изрече Балабана, наведен към остатъците от парафин по склата.

- Пораснал е от предния път - изсумтя Вампора и излезе от пещерата.

Максим Балабана го последва, изгаси фенера и го прибра в раницата си. Тръгнаха нагоре по склона.

- Чакай! Не е работа на Коко! - извика неочаквано Балабана.

Вампора се обърна назад и попита:

- Какво се сети?

- Веригата! Няма е веригата, с която вълкът е привързан за земята...

- Вълкът може да е разхлабил едната брънка и да е духнал... - отговори кметът и продължи нагоре.

- След като е прегризал гърлото на Димо? - настоя горският.

- Имал е достатъчно време... Димо го открихме на другия ден - отвърна Вампора.

- Ами ако Димо е искал да отвърже вълка? - отново попита Балабана.

- Не чу ли полицаите? Димо е бил изненадан от вълка. Нямал е време да реагира...

- Не се връзва... - замисли се горският. - Ако го беше видял, Димо щеше да застреля вълка...

Седнаха на баира да си починат. Вампора разхлаби вратовръзката си, отпи от манерката глътка вода и каза:

- Прав си. Димо няма да го освободи... - Отпи отново, подаде манерката на Балабана и продължи: - Но дали щеше да го застреля?

- Какво се сети? - изрече приятеля му и чак тогава отпи.

- Колко му се подигравахме за онзи вълк, а? Цял живот Вълкобореца му викахме...

Преди двайсетина години Димо бил нападнат от млад единак. Било януарско време, снегът стигал до пояс, а той тръгнал без посока из Балкана. Вълкът се нахвърлил изневиделица на гърба му, той се извъртял, изтървал пушката и паднал по гръб на земята. Протегнал ръце към гърлото на звяра, започнал да го души, като едновремено ритал с крака и крещял, колкото глас има. Неочаквано вълкът вдигнал глава нагоре, прескочил Димо и се отдалечил. Оттам идваше и прякорът на овчаря - Вълкобореца. По-скоро бе подигравка, задето не е успял да надвие вълка.

- Какво от това? - попита отново Балабана, защото не схващаше мисълта на съученика си.

- Може Димо да е искал жив вълк да ни покаже - отговори кметът.

- Да го разхожда из село като куче? - недоверчиво изрече Балабана.

- Няма как да стане! - отрече се веднага от думите си Вампора. - Ами отровеното куче на Димо?

- Тогава? Какво ще правим?

- Да вървим! - нареди кметът.

- Накъде?

- Към кошарата на Дамян Багера.

Дамян Багера, едър мъжага от съседното село Змейно, бе направил високопланинска кошара, в която отглеждаше овце.

- Какво ще правим там?

- Ще търсим вълк, който влачи верига...

- Звънни му, че да върже кучетата - нареди Вампора.

- Те ни познават - отговори Балабана, но все пак позвъни на Дяман Багера, че пристигат и го предупреди за вълка.

Към пладне превалиха хълма Орловица и тъкмо поеха надолу по склона, когато видяха вълка. Вървеше близо до билото на съседния хълм. Двамата мъже, без да се наговарят, стреляха. Животното се спря за миг и после изчезна зад баира.

- Видя ли? - изуми се Максим Балабана.

- Видях - измърмори Вампора. - Не го улучихме.

- Вълкът беше свободен - изкрещя горският. -

- И си остана свободен - ядно каза кметът, но се изненада от възбудата на иначе спокойния си приятел.

- Не видя ли бе? - отново извика Балабана. - Вълкът нямаше верига!