Бенда видя завръщането на пришълеца Милко. Дано Вампора да не го е усетил още! Бе убедена, че нейният съсед го нямаше, когато по надгробните паметници са били закачени издълбаните дини. Но как да убеди кралевските чешити, че този път грешат!
Тя излезе навън, за да полее цветята и ако се наложи - да защити съседа си от обвиненията на Вампора. Оттук не виждаше какво става в двора на съседа, но щеше да чуе, ако се появят пушкарите.
Плахо тропане по дървената врата я накара да остави лейката. С бавни стъпки тя се приближи и отвори портата. Отвън стоеше Милко, а в ръцете си държеше огромен леген с повехнали парчета диня.
- За кокошките... - Той й подаде легена.
- Влез, Милко - покани го Бенда.
Мъжът се поколеба, но последва старицата. Остави легена от вътрешната страна на вратата и тихо попита:
- Не те ли е страх от мен?
Бенда се обърна назад, погледна право в очите съседа си; той наведе глава. Макар че избягна погледа й, тя попита:
- Ти ли уби Димо?
- Не знам кой е той... - гузно измънка Милко.
- Така си и мислех - отвърна уверено жената.
- Ония няма да ме оставят на мира, нали? - попита тъжно мъжът, гледайки в земята.
- Не знам още... - колебливо отвърна старицата.
- Защо са им потрябвали динени кори, а? - измъчено попита той.
- Не са те. Някой е издълбал дините като фенери и ги е закачил на гробището...
- Като деца правехме така... - отвърна Милко.
- И тук има непораснали деца... Имаше... - замисли се за миг Бенда, но поклати глава и продължи. - Седни под лозницата, аз ей сега... - не довърши тя и влезе в къщата.
Милко се огледа набързо, но не мръдна от мястото си. След малко Бенда излезе с поднос на ръце.
- Защо не седна?
- Аз бързам... - неубедително изрече мъжът.
- Първо хапни, а после работи!
Бенда му подаде парче домашна баница и Милко машинално го взе. Приседна на пейката под лозницата, отхапа парче и с пълни уста прошепна:
- Не съм ял домашна баница, откакто... - не довърши той, а очите му се насълзиха.
- Откакто жена ти те напусна? - предположи Бенда.
- Откакто я убих - промълви мъжът.