Веселото гробище

22

Димо Вълкобореца държеше Краля за веригата, когато отвори дворната си врата, за да повика Снежка.

След погребението на Коко овчарят не преставаше да мисли за смъртта. Връщаше се в годините назад и се чудеше къде сбърка, та си остана сам. На височина достигаше метър и осемдесет, със слабо и жилаво тяло, защото рядко се застояваше на едно място. Не беше хубавец, но външността му не би уплашила никого. Удължено лице с гъсти вежди, орлов нос и тънки устни. Очите му напомняха на оловни облаци посред буря, косата му светлееше на младини, а сега бе бяла като козината на Снежка. Лявото му ухо доста го загрозяваше, защото бе клепнало напред.

Не бягаше от жените, но те бягаха от него. Само една се престраши да му каже, че мирише ужасно. Колкото и да се миеше, не можеше да премахне миризмата на животни и прокиснало мляко. Но поне имаше приятели, които не му придиряха. А сега един от тях вече си отиде...

Димо Вълкобореца въздъхна и се провикна:

- Снежке, тръгваме!

Изчака секунда-две, но кучето не се появи. Димо Гетов завърза козела и зави зад ъгъла на къщата. Върху дървения покрив на кучата колиба някой бе заметнал вълча кожа,

Кой му напомняше за онази случка? Коко го нямаше вече, но преди... Когато беше в настроение, Коко Хлопката лягаше на пода в кръчмата, махаше с ръце и крака и крещеше с пълно гърло:

- Бягай, Вълчо, бягай! Димо Вълкобореца с голи ръце ще те удуши!

Останалите зяпачи примираха от смях, а овчарят за сетен път съжаляваше, че изобщо им разказа за срещата си с вълка.

Димо се наведе надолу и през пролуката видя Снежка.

- Хайде, красавице, отиваме на разходка! - нежно й каза той.

Кучето само отвори очи и не помръдна.

- Какво ти става? - разтревожи се овчарят. - Да не се уплаши от вълчата кожа?

Той внимателно изтегли Снежка от колибата. Носът й гореше, крайниците й потръпваха, а около устата имаше белезникава пяна. Овчарят веднага разбра, че кучето му е отровено. Кой го мразеше толкова много?

От улицата чу гласът на Глухата Марина и Димо се а сети, че Стела има всякакви лекарства за животните. Изскочи на улицата и се развика:

- Викай Стела! Викай бързо Стела!

Глухата Марина го разбра и без да спира, му отговори:

- Хукна нанякъде!

Димо се върна назад. Видя металната количка, изхвърли кълбо непрана вълна от нея, натовари Снежка и хукна към доктора.

Едва по-късно се замисли, че никой не му е давал вълна.