Веселото гробище

110

Най-сетне намери скривалището на Бончо Гладиатора. Траян разлепи внимателно двата листа от последната тетрадка и извади написаното. На кариран лист старият учител бе изложил събитията, свързани с Прокълнатата къща. На Траян му се стори, че самият Бончо Гладиатора разказва за онази нощ:

- Щом четете тези редове, значи вече не съм между живите. Но трябваше да споделя за случилото се преди трийсет години... Винаги съм описвал съвестно миналото на село Кралево... Доколкото силите ми позволяваха... Няма и сега да излъжа.

Когато леля Бенда ни съобщи за гнусното дело на Зарко Радев, ние решихме да въздадем историческа справедливост. Още не знаехме какво ще правим, когато открием насилника, само си повтаряхме:

- На този свят няма място за урод като него!

Първата нощ нахлухме в къщата, но Зарко бе изчезнал. До сутринта останаха да го чакат Коко Хлопката и Велизар Вампора, но оня не се върна. Не дойде и на погребението на майка си.

На втората нощ отново направихме пусия около къщата. Чакахме до полунощ и тогава, мисля, че Коко каза:

- Да вървим на гробището!

- Какво ще правим там? - изрепчи се Вампора.

- Може уродът да се появи - отговори Коко. - Да си вземе сбогом с жената, която го е родила!

Не му повярвахме на Коко, но и не ни се стоеше повече в Прокълнатата къща. Към гробището вървяхме, без да си кажем и дума. Тежко ни беше от случилото се, а още по-тежко от това, което предстоеше. Не си го казахме гласно, но бяхме наясно какво трябваше да направим.

Когато приближихме Прокълнатия гроб, чухме първо звън от лопата. Вампора ни даде знак да заобиколим покрай храстите, преди да излезем до гроба. Скрихме се в лещака и надзърнахме оттам.

Зарко Радев не се виждаше. Само един фенер бе закачен за дървения кръст на гроба. После откъм дъното на гроба се чу пискливият глас на чудовището:

- Ще ми отказваш! Ще бягаш от мен! Коя си ти ма, курво?

Приближихме се тихомълком. Трудно ми е да пиша за това, което видяхме... И след трийсет години ми е трудно...

Зарко бе отворил ковчега на майка си. Дереше дрехите й и крещеше:

- Ей сега ще те оправя! И мъртва ще си моя!

Започна да разкопчава дюкяна си. И тогава...

Не мога точно да пресъздам събитието, въпреки че толкова години мислих... Значи някак изведнъж стана... Никой нищо не каза, никой не даде знак на другите. Стреляха едновременно - Коко Хлопката, Велизар Вампора и Максим Балабана. Със сигурност видях, че Димо Вълкобореца стреля във въздуха.

Стела дори не насочи пушката към гроба. Тя се дръпна настрани и започна да повръща. А аз... по жива цел не мога да стрелям... Не мога и това си е! Само стоях и треперех. Чудовището падна и тогава започнахме да набутваме пръстта в дупката. С крака и ръце действахме! Дори не се сетихме че може да използваме лопатата на урода. Затрупахме я и нея. Толкова гняв имаше в нас!

Всички заривахме гроба и затова всички сме съучастници в престъплението. Нямам оправдание нито за себе си, нито за някого другиго.

Знам, че Зарко Радев заслужаваше съдбата си. Но сега възмездието идва и за нас! Отмъщението на Залмоксис е страшно...

Траян остави листа и се изпъна върху леглото. Трябваше му време, за да премисли написаното. Затвори очи.

Отвън чу гласа на Милко, който разказваше на баба Бенда за магиите, които е видял. На Траян нещо му се стори интересно, но не успя да го формулира, защото потъна в съня.