Веселото гробище

5

Аленото петно се появи неочаквано в горния десен ъгъл на платното. Нахлу през западния прозорец, огря в тъмнооранжево завесите, а когато стигна до статива, вече бе обагрено в тъмночервено. Застана точно над рогата на Краля, както в селото наричаха козела на Коко Хлопката.

От няколко дни Адриан Русев, по прякор Мазачо, рисуваше селския пръч. Онзи ден видя козела, който се катереше по скалите близо до Водопада, сподирян от няколко млади кози. Откъм ниското селският овчар Димо Вълкобореца напразно размахваше гегата из въздуха и крещеше:

- Момици ми се ядат! Само слез и ще ти ги откъсна! Ще ги панирам и ще ги изям! Ако ще Коко Хлопката да ме застреля! Ако ще всички кози да врещят от мъка по теб!

Краля се спря едва на върха, вдигна глава към небето и остана за миг, вторачен в слънцето. Тръсна брадата си няколко пъти, откъсна няколко листа от близката леска и после царствено тръгна надолу към стадото. Адриан искаше да нарисува точно този момент, когато козелът гледаше към висините, а около него се въртяха разноцветни светлини, образувани от пръските на падащата вода. Рогата на Краля изглеждаха позлатени от слънчевите лъчи.

Адриан посегна към бурканчето със златен варак, но не го откри на мястото му. Приближи се към етажерката с боите, но точно този буркан липсваше. На кого му е притрябвало златото?

Мазачо беше кръчмар, бояджия и художник. Издържаше се от първите два занаята, а рисуването му хората от селото определяха като странна прищявка. Той си знаеше, че единствено това иска да прави - да рисува. Не беше учил, но от малък си драскаше по тетрадките различни образи. Отдаваше му се да прерисува от снимки - можеше да започне от окото на човека и да го докара до сериозна прилика. От три години започна да рисува пейзажи с маслени бои. Един писател, който прекара доста време в Кралево преди години, нарече картините му наивистични. Имало такъв стил в изкуството - наивизъм. Адриан Русев се изненада, че туристите, които се отбиваха в селото, понякога купуваха от закачените в кръчмата творби. А и той ги даваше евтино - на цената на две бутилки гроздова, но по кръчмарския ценоразпис.

Коко Хлопката на шега го нарече Мазача. После Бончо Гладиатора прочете, че има италиански художник Мазачо и на Адриан му лепнаха това име. Никой не можеше да се сърди на прякора, който му дават местните зевзеци. Ако протестираше, само щеше да си навлече нови закачки по свой адрес. Дори нарече кръчмата си „При Мазачо“.

Кръчмарят стана и излезе от приземната стаичка, която наричаше свое ателие. Прекоси двора и влезе през задния вход в кръчмата. Жена му Корнелия готвеше вечеря за семейството. Всичко изглеждаше наред и той отвори широко вратата откъм улицата. Върна се назад и едва тогава го видя. На земята имаше кръгло огледало, строшено на няколко парчета. Приличаше на стъклено цвете, сякаш някой го е счупил точно през средата.

- Корнелия - извика Мазачо към жена си, - кой е изтървал огледалото насред кръчмата?

Жена му излезе иззад плота и се приближи до него:

- Няма такова огледало вкъщи - озадачи се тя.

- Снощи чистихте ли с Валерия тук?

- Тя остана да довърши. Да я повикам ли?

- За какво? - обади се Валерия откъм кухнята.

- Ели, ела бързо! - нареди баща й.

Дъщеря им дойде при тях, погледна огледалото и каза:

- Счупеното огледало носи нещастие... Две, четири, шест, седем...

- Какво броиш?

- На колкото парчета е строшено огледалото, толкова години ще имаш нещастна любов - промълви момичето и въздъхна.

- Стига глупости! - скара се Мазачо. - Снощи огледалото беше ли тук?

- Не. Нали почистих всичко.

- Тогава?

В този момент чуха камбаната на параклиса. Тримата се спогледаха, а Валерия се притисна към баща си.