Веселото гробище

23

Щурата Стела излезе навън и за първи път, откакто се помнеше, заключи с катинар конюшнята. Изведе Дорко на улицата и препусна. Язди в галоп до разклона и рязко свърна назад. Когато отново приближи Кралево, тръгна вдясно по коларския път към Калето. Сега конят вървеше бавно, а тя започна да се оглежда във всички посоки. Отвсякъде бе заобиколена от вековна букова гора. Все й се струваше, че зад някой разкривен ствол ще зърне ухилената муцуна на Коко.

Когато наближи върха, където се намираха останките на старата крепост, дърветата се разредиха, а слънцето проблясваше през листата. Стела слезе от коня и омота повода около един камък. Накъса сноп трева и разтри тялото на животното, за да подсуши потта му. Едва тогава седна на земята и подпря гърба си на каменната стена. Все още имаше сянка, тъй като слънцето изкачваше баира към Калето.

Стела отвори раницата си, за да вземе термоса с вода. Напипа някаква стара хартия. Смачка я и хвърли книжната топка настрани. Пи вода и се облегна назад. Не можеше да не мисли за Коко...

Обичаше го от малка. Той бе по-висок от нея, но изглеждаше дребен в сравнение с едрите фигури на Вампора и Балабана. Но на нея й пасваше. Имаше матов тен, тъмни очи със завити мигли и права черна коса. Циганска хубост! Коко обичаше да е център на компанията, но не се налагаше грубо като Вампора, а като бърбореше непрестанно. Доколкото си спомняше, Коко сам си измисли прякора. Както хлопката на козела дрънчи непрестанно, докато се движи, така и той не спираше да говори, докато е буден. Винаги разказваше безумни истории - бавно и загадъчно, докато стигне края, който претупваше набързо. А после се разсмиваше така, сякаш квачка кудкудяка на полог. След него всички се смееха. Не случките бяха толкова смешни, колкото заразителният смях на Коко.

Станаха гаджета през лятото, преди да го вземат в казармата. Преди четиридесет години... А след това той не й написа нито ред, не й се обади по никакъв повод и Стела се почувства предадена.

После страстта й към конете я погълна така, че тя забрави за Коко, или поне така си мислеше тогава. Стана добър жокей, печелеше състезания, живееше надалеч и рядко се връщаше в селото. През годините около нея също имаше мъже, но не успя да се влюби в някого толкова силно, че да пожелае да остане завинаги с него.

От майка си разбра за женитбата на Коко, за раждането на сина му, за раздялата с жена му. Мислеше, че не й пука, докато не се прибра завинаги в Кралево. Още при първата си среща с Коко, Стела разбра, че любовта й към този мъж е до гроб. Но не беше права - Коко умря, а тя още го обичаше. Сълзите отново рукнаха, носът й потече и тя заплака със силен глас. Нямаше кой да я чуе в тази пустош.

Подухна вятър и повдигна нагоре книжната топка, която беше смачкала. Стела се присегна, взе хартията, за да издуха носа си. Когато я разтвори, позна неравния почерк на Коко. Стресна се, бързо стана и се огледа. Пусто беше. Отново седна и зачете през сълзи и на глас:

- Мила Стеле, обичам те толкова много...

Останалото прочете наум, а плачът й постепенно затихваше.

Защо Коко не беше изпратил писмото тогава? Кой го подхвърли в раницата й? И то четиридесет години след написването му?