Веселото гробище

8

Бенда чу камбаната на параклиса, прекръсти се и продължи да работи. Баницата вече беше готова, в тавата сложи пилето с картофи и го заливаше от време на време със соса, за да е сочно. Вече се стъмни, а внукът й Траян още не бе пристигнал. Не беше минал и Димо Вълкобореца със селското стадо, за да може да прибере и издои козичката си Вирка.

От години живееше сама. Рано остана вдовица, децата й се преселиха в София, обаждаха се, но рядко идваха. Каниха я поне през зимата да живее при тях, но тя не беше съгласна да се отдели за дълго от дома си. Ако доживееше до Голяма Богородица, щеше да навърши осемдесет. Косата й бе сива и оредяла, но Бенда по навик я държеше дълга, сплетена на гърба. От годините се бе съсухрила, ядеше малко, предимно кисело мляко и сирене, които сама си приготвяше. Гледаше и десетина кокошки, заради яйцата или да сготви някоя, ако я навестят децата. Както направи днес с Пъструшка, която от известно време не снасяше яйца.

Не беше пъргава както на младини, но все още не се оплакваше. Всеки ден си намираше нещо за вършене. Дали ще събира съчки и шишарки за подпалки или ще прекопае цветята в двора - все гледаше да има работа. Само така се чувстваше все още жива.

Кучето се разлая и Бенда пъргаво излезе на двора. Погледна към външната порта, но никой не влезе.

- Трай, Велко! - извика тя по посока на песа, но той не престана яростно да ръмжи.

Бенда се приближи към него, погали го, но животното не реагира на ласката й.

- Какво има, Велко? - шепнешком го попита тя и се озърна. Тогава видя светулката в съседния двор. Не летеше и това я озадачи. Взря се в тъмното. Слабата светлина идваше от задния прозорец на Прокълнатата къща. Сигурно й се привижда, а и не вярваше в духове. После се сети, че днес на няколко пъти Велко яростно лаеше, но тя си помисли, че кучето гони котките от стобора. Ами ако някой се е настанил в Прокълнатата къща? Ще трябва утре да каже на Вампора. Бенда погали отново кучето и тръгна към къщата, но чу някой отвън да пее. Не се сдържа и открехна външната порта. Подпирайки се на стобора, Глухата Марина вървеше с несигурни стъпки, размахваше празна бутилка и радостно подпяваше:

- Не съм аз! И този път не съм аз!

- Како Марино, откъде идваш? - извика й Бенда.

Глухата Марина спря, подпря се на стобора и извика:

- Не чу ли камбаната?

- Чух - тихо отговори Бенда и после попита на висок глас:

- Кой е починал?

- Утре ще изпращаме Коко Хлопката.

- Какво? - изненада се тя. - Млад е още. - Бенда въздъхна и се прекръсти.

- Утре в единайсет - каза бабичката и продължи към края на улицата, където бе нейният дом.

Бенда изпрати с поглед съседката си и тъкмо да залости вратата, когато видя високия силует на мъж с багаж, който бавно се придвижваше по неравния път.

- Траяне, ти ли си, чедо? - извика тя.

- Аз съм, бабо - отговори й той. - Загубих се из селото.

- Отдавна не си идвал, затова... - засмя се старата жена. Бенда прегърна внука си и забрави - и за смъртта на Коко Хлопката, и за светлината откъм Прокълнатата къща.