Веселото гробище

25

Бончо Гладиатора се извъртя рязко назад, но беше сам. Адамовата му ябълка затанцува и той бързо се измъкна от мрачното помещение.

В този момент някой почука по дървената порта откъм улицата. Бончо примря от страх. Стоеше на три метра от вратата и не смееше да мръдне. Отвън се чу младежки глас:

- Господин Бончев! Аз съм Траян, внукът на баба Бенда. Господин Бончев!

Бончо Гладиатора се осъзна. Отиде до вратата и припряно я отвори. Пред него наистина стоеше внукът на леля Бенда, когото вчера срещнаха.

- Заповядай, момче - обърна се Бончо Гладиатора към младежа.

Траян влезе и се огледа. През това време възрастният мъж скри ръцете си в джобовете, за да не се вижда, че треперят.

- Баба каза, че вие знаете тайните на селото - усмихнато каза Траян.

- Какви тайни? - едва промълви възрастният мъж и се разтрепера.

- Селските.

- Няма тайни в Кралево - отсече рязко учителят.

- Имам предвид историята на селото - поясни младият мъж.

- А, на селото ли? - успокои се Бончо Гладиатора и бързо продължи: - Искаш ли да ти покажа музея?

- Затова съм дошъл - отвърна младежът. - А това зарче ваше ли е?

Траян отвори дланта си. В нея имаше петсантиметрово пластмасово зарче. Бончо Гладиатора не го взе, но отново започна да трепери. Едва успя да попита:

- Къде го намери?

- Пред дървената порта.

- Не е мое. Някое хлапе го е забравило - прошепна възрастният мъж.

Но Бончо Гладиатора сам не си вярваше. И за първи път заключи вратата към своя дом.

- Ще го оставя тогава там, където го намерих - каза Траян и се наведе към земята.

- По-добре го хвърли! - спря го с ръка възрастният мъж.

- Защо? - изненада се младежът.

- Хвърли го надалеч! - нареди с даскалски тон Бончо Гладиатора.

Траян мълчаливо прибра зарчето в джоба си, докато учителят с бързи стъпки тръгна по улицата.