Веселото гробище

32

Не случиха времето за разходка. Валерия и Траян тъкмо се спускаха от Калето към Водопада, когато черен облак застана над тях и ги посипа с тежки капки.

- Жестока буря иде! - въздъхна Ели. - Голям кутсузлия си!

- Е, чак пък толкова... - захили се Траян, представяйки си момичето по мокра фанелка.

- Ей, Софиянецо, тук не са ти жълтите павета. В Балкана сме.

- Лято е, бурята бързо ще отмине.

- Стига да оцелееш, докато тя се налудува.

- И не ни отнесе. - За първи път Траян погледна сериозно на ситуацията, тъй като бясна ледена вълна го обгърна отвсякъде.

- Ще се скрием в Лудата мечка - бързо реши момичето.

- Къде?

- В пещерата - в ниското на хълма Орловица - посочи с ръка Ели в тази посока.

- Не е ли далеч? - проследи с поглед ръката й Траян.

- Селото е още по-далеч - твърдо изрече момичето и тръгна към пещерата, без да подкани придружителя си. Знаеше си, че ще я последва.

- Защо пещерата е наречена Лудата мечка? - настигна я веднага младежът..

- Идва от една местна легенда - спокойно каза Ели. - Двама влюбени избягали от домовете си и решили да се приютят в пещерата. Но там имало мечка, която толкова се разлютила, че й нарушили покоя, та безмилостно смачкала с нозете си натрапниците в нейното леговище.

- Само толкова?

- Питай баба си за повече! Или Бончо Гладиатора! Уча икономика, а не история - разкрещя се тя.

- Ядосана ли си ми?

- Не, просто ми е нервно. Необяснимо нервно - тихо изрече Валерия.

- Няма основание - прегърна я през раменете Траян.

- Голям бързак си, Софиянецо - измъкна се Ели от прегръдката на младежа и продължи. - Аз не вярвам в легендата. Никой никога не е видял мечка из тези гори, докато вълчият вой се чува и в селото.

- Има вълци наоколо? - огледа се младежът.

- През лятото не се срещат толкова често, но през зимата...

- Ели рязко се спря и погледна Траян. - Да не те е страх, Софиянецо?

- Не ме е страх. И не ми викай така!

- Сега ти се ядоса, нали?

- Не, но не мога да разбера защо се заяждаш цял ден с мен - разпери ръце младежът.

- Чак пък цял ден... От обяд сме заедно.

- Колко пъти ще ти обяснявам - четох до късно и затова закъснях.

- Цели два часа!

- Не се сърди - кротко каза Траян.

Пресегна се да я хване за ръка, тя се дръпна настрани, той загуби равновесие и се подхлъзна на миналогодишни листа. Падна на земята и се търкулна няколко метра надолу по склона. Усети пареща болка в левия си глезен и едва се удържа да не изохка.

- Добре ли си? - надвеси се над него Валерия.

- Предполагам - отвърна Траян, отблъсна подадената му от момичето ръка и бавно се изправи. Не можеше да стъпи на левия си крак. - Май съм изкълчил глезена си - поясни той.

Валерия свали раничката от гърба си, извади ловджийски нож и се огледа.

- Ще ме колиш ли? - направи опит да се пошегува момчето.

- Още не. Не си достатъчно угоен от баба Бенда - отвърна замислено момичето и се отдалечи по посока на някакъв храсталак.

Траян отново седна на земята. Намокри дънките си, но не му пукаше. Погледна нагоре. Черният облак ги преследваше. Приличаше на разярен бик, който с муцуната си докосва билото на планината. Капките дъжд се удряха в листата и клоните на дърветата, отскачаха от тях и отново се удряха, по-ниско и по-ниско, докато стигнат земята. В гората бурята не се усещаше толкова силно, спирана от разкривените и масивни стволове на вековните букови дървета. На Траян му заприличаха на яки гренадири, които с мощни гърди спираха гюллетата на природата.

След малко Валерия се върна при него. Бе издялкала клон така, че Траян да може да ходи, като се подпира на него.

- На кол ли ще ме набучиш? - засмя се той.

- Сега не е сезонът на чеверметата - отвърна сериозно тя, но после се засмя. - Кльощав си още, казах ти!

- Имах предвид гетите - замисли се Траян. - Когато искали да помолят за нещо бог Залмоксис, му изпращали пратеник.

- Какво общо има това с тоягата? - подаде му я тя.

Траян бавно се изправи, пристъпи леко напред и каза:

- Става.

- Кажи за гетите и кола - напомни му тя.

- А, да! - кимна с глава младежът. - Ти върви напред, но не много бързо!

- Ще тичкам даже, а ти разказвай на висок глас!

- Траките избирали един от тях да представи молбите им пред Залмоксис. Казвали поръченията си, после набучвали пратеника на три кола и така го изпращали.

- Ужас!

- За тях ужасът настъпвал, ако пратеникът не издъхнел веднага. Ами ако Залмоксис не е чул молбите им?

- Да не искаш да ми кажеш, че повтаряли?

- Ако се наложи...

- Варвари!

- Не, не! Просто траките считали, че пратеникът е щастливец, защото преди тях се е докоснал до вечността и е станал безсмъртен.

- Сега се сетих! Когато погребвали някого, се радвали...

- А когато се роди дете, плачели - допълни Траян.

- Обърната ценностна система - със сериозен тон отбеляза момичето.

- В сравнение с нашата - също сериозно отговори историкът. - Това не означава, че ние сме правите.

- Стигнахме! - Валерия посочи с ръка напред.

Траян забеляза тесния процеп към пещерата и реши отново да се пошегува:

- Ще успея ли да мина през официалния вход?

- Ако си грешен едва ли - засмя се момичето.

- Зависи от ценностната система.

Той се подпря на тояжката и несигурно каза:

- Не трябва ли да проверим за зверове, прилепи и вещици?

- Какво предлагаш? - погледна го с присвити очи Валерия.

- Да опушим дупката и ако до няколко минути нищо не излезе оттам, тогава да влезем.

- Софиянецо, Софиянецо... - поклати с глава тя и смело се пъхна през процепа на пещерата.

Траян закуцука след нея, оглеждайки се във всички посоки. И тогава чу жалния писък на момичето отвътре.