Веселото гробище

31

Съвсем притъмня, сякаш бе привечер. Вампора изтърси останалите пред кметството, заключи ладата и без да се сбогува, хлътна в мрачната стая. Не светна. Изправи се до прозореца, но отсреща бе стоборът на Длъгнестия Ванко, а улицата беше пуста. Повтаряше си наум, че няма от какво да се страхува, но една топка бе застанала в стомаха му. Възможно ли е някой да е научил тайната? Не му се вярваше. Толкова години минаха оттогава...

И все пак нещо ставаше в селото. Във въздуха се носеше заплаха, подобно на вирусна епидемия. Усещаше я с кожата си, която настръхваше на моменти, а после отново се отпускаше. Трябваше да измисли план за действие. Но срещу кого? Или срещу какво?

Вампора се приближи до бюрото си и машинално протегна ръка, за да издърпа стола си. Ръката му увисна във въздуха. Столът липсваше, а на неговото място някой бе пренесъл откраднатата селска камбана. Коко, бе първата мисъл на Вампора. После удари безпомощно юмрук по бюрото и закрещя:

- Коко, на кого си завещал номерата си? Кой ти е наследникът? И защо никой не се смее вече?

- С кого говориш, кмете? - чу се глас откъм вратата.

Вампора погледна натам и съзря тъмен силует. За малко да изкрещи от уплах, но тутакси разпозна буйната грива на Рошавата Донка. Както и да я вчесваше, колкото й да я постригваше, косата й винаги стърчеше в различни посоки. Жената бе прехвърлила шестдесетте, нисичка, пълничка и много енергична.

- Ядосвам се, Доне. Влез вътре - отговори й с вече овладян глас.

- Няма да вляза - троснато отвърна жената. - Димо Вълкобореца и днес не изкара животните.

- Как така? - изненада се кметът.

- Не знам. По нашата улица не е минавал. Козите врещят, катерят се по оградата, не знам какво да правя... - занарежда жената.

- Ще отида да го намеря - прекъсна я Вампора, избута я от стаята, заключи и тръгна към дома на овчаря.

Рошавата Донка се поколеба дали да тръгне след кмета, но реши да се прибере у дома.

На първия завой Вампора едва не се сблъска със Завеяната Петранка, поздрави я машинално и с бързи стъпки се заизкачва по стръмната улица.

- Ей, ей, Велко - завика след него Завеяната Петранка. - При теб идвам.

- После - отвърна кметът, без да се извръща. Продължи да си мърмори: - Баира можех да мина, докато се сети, че ме търси...

- Искам да ти се оплача от Димо Вълкобореца - извика зад него жената.

- Знам, како Петранке, знам - отговори високо Вампора и ускори крачка.

Ами ако на Димо му е прилошало? Не са млади вече, а и съученикът му живееше сам. Няма кой да му помогне, ако нещо изведнъж се случи...

Вампора влезе в двора на Димо Вълкобореца, огледа се, но всичко изглеждаше наред. Надзърна в двете стаи, завъртя под сайванта, но не откри никого. И се сети, че вчера Димо отиде към Темното езеро, за да погребе кучето си. Не беше го виждал оттогава. Ами ако е останал там?

Сърцето му се сви в усещане за беда.