Веселото гробище

107

Още от сутринта слънцето жареше и дори чановете на Пеещата круша млъкнаха, защото въздухът бе замрял.

Мълвата, че Коко Хлопката е жив, се разнесе из Кралево по-бързо, отколкото обиколката на Юрий Гагарин около земята с „Восток"-1. Цялото село се изсипа на гробището. Не толкова да почетат паметта на Щурата Стела, колкото от нездраво любопитство. Никой не обърна внимание на раздрънкания пикап, спрян под сянката на един дъб, доста встрани от множеството.

Баба Бенда и Рошавата Донка подкрепяха от двете страни Глухата Марина. Тя пристъпваше едва-едва, лицето й бе пребледняло, а очите й не виждаха никого. Изправи се до ковчега, но не погледна нито веднъж надолу.

Вампора извади един лист, огледа се, но не видя Коко. Балабана му прошепна:

- Ще дойде.

- Ако и сега избяга...

- Ще дойде, ще видиш.

Множеството отстъпи настрани, за да мине Коко Хлопката. Пред гърдите си държеше огромен сноп от горски маргарити. Той не погледна никого, пристъпи към ковчега и целуна студеното чело на Стела. После застана до приятелите си. Зад тях се изправи и Траян. Вампора прошепна:

- Започвам...

- Аз ще говоря - тихо каза Коко, преглъщайки мъчително.

- Сериозно, нали? - поколеба се Вампора.

- Нима мога да се смея на този ден? - отвърна приятелят му и кихна. - Не е нарочно! - добави бързо той.

- Събрали сме се по тъжен повод - започна кметът. - Изпращаме от този свят нашата приятелка Стела Монева. Прощално слово ще произнесе...

Коко излезе напред и с жест спря Вампора.

- Никоя друга жена не докосна сърцето ми, както Стела - започна Коко. Пое си дъх, но гласът му звучеше глухо. - Като малка беше ситно дяволче, а и не порасна много през годините... Нямаше страх от нищо. Катереше се по най-високите клони по-пъргаво от всеки. Провираше през оградите с лекота, докато ние се зорихме да ги прескочим. Стреляше по-точно, отколкото мнозина от нас. Умееше да се гмурка за раци в дълбокия вир при Водопада... Затова я наричахме Щурата Стела. - Той замълча за миг, преди да продължи. - И все се мъкнеше подири ни... Но когато спечели баса, че ще язди магарето на дядо Коста, всички разбрахме, че е мъжко момиче! Как ще се качи Стела върху магарето? Ако застанеше зад него, само щръкналите й плитки се подаваха. Когато домъкна отнякъде столче, ние засвирихме подигравателно с пръсти. Тя се качи на столчето, яхна магарето и препусна. В края на улицата проклетото животно рязко наведе глава, но Стела не падна... Оттогава тя бе винаги с нас. А ездата стана нейна съдба.

Внезапно Коко се извъртя назад и кихна. После продължи:

- Обичах Стела, но съдбата ни раздели... - и отново кихна.

- Виновен съм пред нея, много съм виновен... - Пак кихна.

- Ще ти ударя един! - изръмжа Вампора.

- Не е нарочно - прошепна Коко и отново кихна.

- Хвърли цветята! - прошепна в ухото му Траян.

- Не мога - без да се обръща отговори Коко. - Това са любимите цветя на Стела.

- Но от тях кихаш! Хвърли ги! - повтори Траян.

Коко само поклати глава и отново кихна. Траян се пресегна и издърпа от ръцете му цветята.

- Едно нещо не можеш сериозно да направиш! - ядоса се Вампора.

- Стеле - погледна мъртвата жена Коко, - където и да си, знай, че винаги съм те обичал... Исках да ти го кажа преди дни, но така и не посмях... Затова ти изпратих писмото... Сбогом, Стеле!

Той отново се наведе, целуна мъртвата жена, а когато се изправи, се обърна рязко назад. Само Траян видя сълзите му.

Спуснаха ковчега и отведоха Глухата Марина. Тя не реагира по никакъв начин на думите на Коко, дори не се сбогува с дъщеря си. Явно душата й не беше вече на този свят. Хората си тръгнаха, докато заравяха гроба на Щурата Стела. После тримата й приятели стреляха във въздуха. Когато свършиха, Траян подаде букета на Коко, а той го постави близо до кръста. После се изправи и подаде пушката си на младежа. Неочаквано Коко заигра ръченица, пеейки старата песен:

- Мари, бабо гърбава, имаш щерката хубава... Мари, бабо гърбава, имаш щерката хубава...

- Коко, спри се! - направи опит да го озапти Вампора.

Балабана застана пред него, за да не го виждат отиващите си кралевци.

- Дай ми я, бабо, дай, дай, дай, да станеме роднина... - продължи да пее и играе Коко, а очите му бяха насълзени.

- Не предизвиквай смъртта! - извика кметът.

- Защо? - не разбра Траян.

- Следващите думи са: „Ако не ми я дадеш, още утре да умреш“ - поясни Вампора.

- Коко наистина предизвиква смъртта - прошепна младежът.

- Не прави сеир на хората, Коко! - обади се и Балабана.

- Стела така се смееше на това изпълнение... - Той спря да играе. - Пеех, подскачах около нея, а тя се заливаше от смях... -сериозно каза Коко.

- Лика-прилика си бяхте със Стела - промърмори Вампора. - Тя искаше на гроба ти да играем Дунавското хоро.

- Е, не играхте ли? - погледна го разочаровано Коко.

- Не - отвърна Балабана.

- Ти не прочете ли завещанието ми? - изправи се Коко до Вампора, а едва му стигаше до шията.

- Какво завещание? - обърна се към кмета и Балабана.

- На луд човек не се връзвам на щуротиите! - избоботи Вампора.

- Язък! - плю на земята Коко. - Така хубаво бях подготвил всичко!

- Кое? - попита Мишената.

Не бяха усетили приближаването на полицаите.