Веселото гробище

19

Велизар Вампора ги подбра преди шест сутринта и ги натовари на нивата. Спря автомобила под крушата и мълчаливо изчака останалите да слязат. После взе шишета с вино и вода. Димо Вълкобореца припряно тръгна, тъй като скоро трябваше да изкара стадото от село.

- Забравихме свещи да вземем! - ядоса се Вампора.

- Аз нося - тихо му отговори Стела.

В този момент чуха звъна на хлопатар. Старите каменни плочи и прецъфтелите люлякови храсти им попречиха да видят откъде идва звукът.

- Хлопката на Краля! - възбудено извика Димо Вълкобореца и отново избърза напред. - Той е! - изкрещя им овчарят, като нетърпеливо им махна с ръка.

Другите ускориха крачки и когато стигнаха до гроба на Коко Хлопката, видяха Краля. Козелът бе на верига и се беше увъртял около дървения кръст. Животното похапваше от поувяхналите горски маргарити, които вчера Стела постави. Когато ги видя, Краля пощръкля и се опита да се отскубне от кръста. Димо хвана каишката му и пръчът започна да врещи досущ като певачката Софка.

- Няма да те отърва! - изрева овчарят.

- Погледнете! - извика Бончо Гладиатора и посочи към рогата на Краля.

- И копитата са същите - озадачено каза Балабана.

Рогата и копитата на козела бяха златни и блестяха на слънчевите лъчи. Златният цвят допълваше червеникаво-кафявото руно на пръча със слънчеви отблясъци в края на всеки косъм.

- Красавец е! - каза Димо Вълкобореца, като погали по гърба животното. - Ако не беше толкова проклет... Какво ще правим с Краля? - сети се той.

- Курбан на помена за четиридесет... - предложи Максим Балабана. - Дотогава и синът му ще се върне...

- Няма как да стане! - веднага изрече Велизар Вампора. - Откъде ще търсим друг пръч за козите?

- Какво ще правим тогава? - попита го овчарят.

- Ще го гледаш ти - отсече кметът.

- Не го искам! - повиши тон Димо Вълкобореца. - Знаете ли колко е вироглав? Само Коко слушаше... Вървеше подире му като пале...

Не му отговориха и на овчаря му се дощя да разхлаби каишката на животното, белким побегне из баирите, докато го изядат вълците.

- Вампоре, защо мълчиш? - обърна се към кмета Бончо Гладиатора.

- Какво прави козелът на Коко тук? Кой го е омотал така? Кой го е боядисал? - замислено зададе въпросите Вампора.

- Мазачо го е нашарил - отговори бързо Максим Балабана.

- Адриан е голям човек - обади се Бончо Гладиатора. - Тази работа детинска ми се струва.

- Какво говорите? - ядоса се Димо Вълкобореца. - Аз не мога да удържа пръча, а деца - съвсем!

- Деца няма да дойдат посреднощ на гробището, за да овържат козела - сети се Балабана. - Нямат толкова кураж!

- Спомни си ние какво правихме като деца - припомни му Бончо Гладиатора. - Стеле - обърна се той към нея, - помниш ли как потопихме белите ви кокошки в боята?

Вместо нея отговори Балабана:

- Но тази работа - и той посочи към рогата на козела, - не ми прилича на детска щуротия.

- Стеле, ти защо мълчиш? - попита я Бончо Гладиатора, подсетен от последната дума на Максим.

Жената извъртя глава настрани, за да не видят мъжете сълзите й, и тихо каза:

- Сякаш е поредният номер на Коко.

Кметът се приближи до нея и неловко я прегърна, защото никога не знаеше как ще реагира Щурата Стела.

- На всички ни е мъчно за него. Но документите са категорични - Коко е мъртъв - твърдо й каза той.

- Знам - прошепна Стела, а сълзите й се търкулнаха по лицето. Не ги избърса. - Знам - повтори тя. - Но толкова прилича на...

- Съгласен съм с теб - прекъсна я Велизар Вампора. - Но кой се опитва да прави номерата на Коко?

Замълчаха, докато преляха гроба и запалиха свещиците. Бончо Гладиатора погледна към Прокълнатия гроб и прошепна:

- Отново има яйце.

- Остави го да стане запъртък! - нареди кметът.