Веселото гробище

7

Велизар Вампора не бързеше да съобщи новината. Беше обърнал гръб на хората и машинално дърпаше въжето на камбаната. Спомените го връхлитаха като поредица от лавини, които го затрупваха и му пречеха да диша. Поемаше дълбоко дъх и тъкмо да го изпусне, се задаваше следващата лавина. Ако си отиде твой набор, скоро идва и твоят ред, помисли Вампора. Той не можеше да жали за всичките си съученици. Но сега... Приятелството им бе от пелени, почти цял живот изкараха заедно, а колко тайни имаха само двамата. А сега... Някак изведнъж стана нещастието. То май винаги така става.

Вампора въздъхна още веднъж и се обърна към съселяните си. Огледа ги - почти от всеки дом беше дошъл по някой човек.

- Вампоре, казвай кой е! - не издържа Максим Балабана и пристъпи към кмета.

- Хубав човек - прошепна Вампора. - Наш човек, Балабане... - обърна се той към горския и отново пое дъх.

Максим Балабана се озърна и отново попита:

- Димо Вълкобореца ли? Бончо Гладиатора? Коко Хлопката? Щурата Стела?

- Аз съм тук бе, не ме ли виждаш? - сопна му се Щурата Стела.

- Жива и здрава да си, Стеле! - направи опит да се усмихне Балабана, но устата му само се разкриви на една страна.

- Кой е? - извика отдалеч Глухата Марина, която с олюляваща се походка се приближаваше към хората, следвана от Бончо Гладиатора.

Щурата Стела се спусна към майка си и я прегърна.

- Отиде си от този свят Константин Криндов... - високо изговори Вампора.

Някой ахна, Щурата Стела изпищя и побягна, а останалите се прекръстиха.

- Бог да го прости! - на висок глас каза Глухата Марина и отпи от бутилката с вино, която прегръщаше до този момент.

Всички тихо повториха след нея.

- Какво? Коко? - реагира едва сега Балабана. - Какви ги приказваш?

- Обадиха ми се - продължи кметът. - Катастрофирал е в града. Блъснал се е в един стълб... Едва са го извадили.

- Не е възможно! - ядоса се Балабана.

- Обадиха ми се - натъртено каза Вампора. - Утре ще докарат тялото в закрит ковчег. Ще платя разноските по погребението.

- Той не е само твой приятел - обади се Бончо Гладиатора, като притисна дясната си ръка към адамовата си ябълка. Трепереше целият.

- Ще си поделим разходите - отсече Максим Балабана.

- А кой ще каже на сина му? - сети се Адриан Мазачо, който също бе дошъл при параклиса.

- Ще му пиша - каза кметът. - Но не можем да го чакаме да пристигне от другия край на света. Лято е...

Синът на Коко Хлопката живееше на остров Тасмания и притежаваше няколко пчелина, с които издържаше чуждоземната си жена. „Бяга, бяга... Накрая на света избяга от мен...“, тъжно споделяше Коко, когато бяха само двамата с Вампора.

- За колко часа е погребението? - попита високо Глухата Марина.

- Когато изкопаем гроба... - извика на ухото й Балабана.

- В единайсет, а после ще направим помен при Мазачо - реши Велизар Вампора.

- Ще се подготвя дотогава - обеща Адриан Русев.

- Вървете си сега! - уморено изрече кметът. - Утре ще се видим...

- Да идем при Мазачо, а? - някак колебливо го попита Максим Балабана.

- Утре, Балабане, утре... Сега нека всеки сам остане със спомените си - каза Вампора и си тръгна.

След малко всички се разпръснаха.

Нощта се спусна изведнъж и погълна Кралево. Някъде в горния край на селото отекваше конски тропот по калдъръмените улици. После и той се изгуби в далечината.