Веселото гробище

14

Слънцето бе поспряло на върха на Голямата могила и царстваше наоколо. Свежият планински въздух изчезна, заменен от огнена пещ, която похлупи Кралево.

На селското гробище бе оживено. Ламарините на няколко автомобила, пръснати по ливадата наоколо, отразяваха небесната жега и пареха. Затова хората търсеха пъстрата сянка на лещака наоколо, за да се скрият от слънцето. Под крушата стояха няколко бабички, които се подпираха на тояжките си. Вече бяха поставили част от цветята на гробовете на своите близки и нетърпеливо чакаха да положат Коко в земята.

Когато Велизар Вампора и Димо Вълкобореца се появиха, Глухата Марина се провикна:

- Вампоре, окъсня!

Кметът не й обърна внимание. Той се приближи към катафалката и огледа хората. Максим Балабана, Димо Вълкобореца и Бончо Гладиатора се приближиха към него. Четиримата бяха не само съученици, но и приятели на Коко Хлопката от детинство. Изтеглиха ковчега от катафалката и го понесоха към ямата, която бяха изкопали. Оставиха го внимателно отстрани на гроба. Хората ги наобиколиха. Вампора извади от джоба си няколко написани на ръка листа и започна бавно и на висок глас да чете:

- Днес сме събрали да почетем паметта на нашия уважаван съселянин Константин Криндов. Израснал в бедно, но трудолюбиво семейство, Константин от малък е приучен...

- Ако те чуе Коко какви глупости говориш! - изтърси изведнъж Щурата Стела.

Вампора й хвърли смразяващ поглед и продължи, прескачайки няколко изречения:

- Константин Криндов бе пример за уважение, пример за огромно човеколюбие...

- Вампоре - прекъсна го отново Щурата Стела, - за кого си писал тези глупости? Не можеш ли да кажеш две точни приказки за Коко? Да не четеш житието на светец? - развика се тя.

- Стело - ядоса се кметът, - остави ни да почетем паметта на нашия приятел!

- Ако Коко изпращаше някого от вас, щеше да знае как да го направи! - продължи жената.

Две бабички се опитаха да издърпат Щурата Стела настрани, при което тя само зареди пушката си и те се отдръпнаха назад. Вампора се надвеси над нея, но тя се заинати и не мръдна от мястото си. Тогава той й прошушна:

- Със скандал ли искаш да изпратиш любимия си?

- Ще те застрелям, ако продължиш да говориш глупости! - просъска тихо Стела. - Димо, Максиме, Бончо - погледна последователно всеки от мъжете, - така ли ще изпратим Коко?

- Стеле - припряно започна Бончо Гладиатора, - такава е традицията. Трябва да...

- Да ви пикая на традицията! - изкрещя Щурата Стела.

- Нямаш ли срам от хората? - повиши глас Вампора.

- Срам ме е от вас, от четиримата! - отново извика Стела, промуши се през тълпата и се отдалечи, но не си тръгна.

Хората зажужаха, но с властен жест Вампора ги укроти. Тъкмо да продължи да чете от листите, когато се чу:

Ако умра ил загина

немой да ме жалите.

Напийте се с руйно вино

скършите ги нашите.

Е-е-е, верни другари

песна запейте, мене спомняйте.

Ако умра ил загина

поп немой да викате.

Вие на гроб да ми дойдете

оро да заиграте.

Е-е-е, верни другари

песна запейте, мене спомняйте.

Ако умра ил загина

ке останат спомени,

що съм лудо лудовало

на младите години...

Някой беше включил селската радиоуредба и песента се носеше из цялото село, спираше се за малко пред боровата гора, но успяваше да я прескочи. Само Голямата могила укротяваше звука, който се загубваше в зелените дипли на планината. Хората на гробището онемяха.

Вампора пъхна листите в джоба си, разхлаби вратовръзката си и хукна към паркираната нива.

- Това беше любимата песен на Коко! - извика след него Стела и се разплака.

Кметът рязко спря джипа пред кметството и излезе, без да затваря вратата на автомобила. Влетя в стаята си и се огледа. Беше празна. Приближи се към радиоуредбата и спря песента преди заключителните акорди. Тъкмо да излезе, съзря голям бял плик на бюрото си. Позна неравния почерк на Коко Хлопката, затова грабна плика и прочете отгоре - „Завещание на Константин Криндов“. Поколеба се само за миг, преди да го разкъса. Отвътре изпадна обикновен лист от ученическа тетрадка. Вампора го прочете и каза гласно:

- Няма как да стане!

Когато се върна на гробището, вече бяха спуснали ковчега. Хората бавно се отдалечаваха, опитвайки се да вървят само покрай сенките на храсталаците. Последни останаха около гроба Велизар Вампора, Максим Балабана, Бончо Гладиатора, Димо Вълкобореца и Щурата Стела. Мъжете мълчаливо затрупваха пръстта, а Щурата Стела тихо си тананикаше:

- Ако умра ил загина... Ако умра ил загина...

Велизар Вампора няколко пъти злобно я погледна, но тя не му обърна внимание. Обикаляше около гроба и си тананикаше. После петимата взеха оръжията си и стреляха три пъти във въздуха. Гърмежът прескочи Голямата могила и отекна чак до Темното езеро.

Неочаквано Щурата Стела въздъхна и някак на себе си каза:

- Да бяхме изиграли Дунавското, а? Да зарадваме Коко.

- Откъде знаеш? - стресна я гласът на Вампора.

- Какво? - обърнаха се всички към него.

- Коко ли ти каза да играем хоро на гроба му? - продължи кметът, като гледаше втренчено Стела.

Тя не му отговори, но затананика фалшиво Дунавското хоро.

- Млъкни! - вдигна ръка Вампора, сякаш искаше да удари жената.

Щурата Стела поклати глава, но притихна.

- Щеше да му приляга - неочаквано се обади Бончо Гладиатора. - Нали помните как го играеше?

- Сега и ти ли? - ядоса се Вампора, вперил поглед в съученика си.

- Исках да кажа... - несигурно продължи Бончо. - Ако бяхме като траките...

- Ама сме българи и християни - прекъсна го Вампора.

- Не се карайте! Коко ще ни смее, ако ни види отнякъде - спря ги Максим Балабана.

- Мъртвецът обикаля четиридесет дни около гроба си - прошепна Димо Вълкобореца и се огледа.

Вампора проследи погледа му и тъжно прошепна:

- Отиде си Коко. Не го търси.

Помълчаха малко и мъжете тръгнаха към джипа на Вампора. Стела постави близо до кръста огромен сноп от горски маргарити. Прошепна през сълзи:

- Няма да ти простя, Коко! Няма да ти простя!