Веселото гробище

78

Луната се бе закачила на върха на ореха и потрепваше с порива на листата. Не виждаше усмивката й, но бе сигурен, че ще го съпроводи до Калето. Представи си преплетени тела, обвити в лунно сияние. Възбуди се веднага.

Траян сведе поглед към екрана, поколеба се, но изключи лаптопа и излезе на двора. Седна под лозницата и запали цигара.

- Не спиш ли, чедо? - чу тихия глас на баба си.

Не беше усетил кога е излязла.

- Не ми се спи - отговори й бързо той. - След малко ще изляза...

- Къде? - прошепна възрастната жена и неволно притисна ръце до гърдите си.

- По любов, бабче - ухили се той.

- Внимавай! - отпусна се тя. - Адриан Мазачо има точен мерник.

- Не ми пука от него!

Беше искрен. Но не можеше да сподели с баба си чия покана за секс по пълнолуние е получил. Той стана и несръчно прегърна възрастната жена. После прошепна в ухото й:

- Искаш ли да ми кажеш тайната?

- Не сега, чедо - бързо изрече баба Бенда. - На любовна среща отиваш.

- Права си - съгласи се той. - Тръгвам! Стискай ми палци!

- По пълнолуние всички полудяват - усмихна се старицата.

- И ти ли, бабче?

- Забравих аз какво е пълнолуние - с тъга изрече баба Бенда.

Но Траян вече беше до външната врата и не я чу. Възрастната жена го проследи до края на улицата и едва тогава се прибра вътре. Отива към чешмата на Елия, помисли си тя.

Позна. Траян тъкмо мина покрай старата чешма, когато иззад нея излезе Емилия. Бе облечена в дълга бяла рокля.

- Много си нетърпелива - засмя се Траян. - И прекрасна - допълни той, като направи опит да плъзне ръка по гърдите й.

- Точен си - отвърна му тя, отдръпвайки се леко назад.

Хвана го за ръката и тръгнаха към Калето. Траян усещаше миризмата на борова смола, която се носеше от нея, примесена с тънкия дъх на карбол. Опита се отново да я прегърне, но тя увеличи разстоянието между тях.

- Трябва ли да ходим до Калето? - попита той. - Навсякъде е пустош!

- Кой сега е нетърпелив? - засмя се тя.

- Къде е докторът? - сети се Траян. - Да не ни причака зад някое дърво?

- Не се страхувай! - засмя се жената.

- Не се страхувам - изпъчи гърди Траян. - Просто ми е интересно как...

- Спи - прекъсна го Емилия. - Докторът само спи.

- Сигурно е луд!

- Не е луд - рязко каза жената и спря. - Защо трябва да е луд?

- Ако имах жена като теб, не бих спал дори и миг!

- Ще видим и теб - закачливо отвърна тя и леко го погали по бузата.

- Не ме мъчи повече! - изпъшка той.

- Още сто метра... - отвърна тя и тръгна бързо напред.

Траян погледна нагоре, но луната му се присмиваше открито. Усети, че ще се пръсне от желание. Побърза по пътечката и едва не се сблъска с каменната стена.

- Отзад - чу приглушен гласът на Емилия.

Той мина от другата страна на стената. А това, което видя, го накара да се съблече в движение. Емилия стоеше права в огнен кръг, образуван от запалени свещи близо до каменния зид.

Бе гола, а дрехата й бе захвърлена небрежно извън кръга. С ръце придържаше косите си високо над главата. Леките движения на тялото й допълваха усещането за огнена лава, която тръгва от косите и се спуска надолу към земята. Върху мраморнобялата й кожа трептяха отраженията от оранжевите езичета на свещите.

- Богиня си - прошепна Траян и премина огнената граница.

- Бъди като мен - отговори му тя, приплъзна се към него и впи устните си в неговите.

Жената започна бавно да слиза надолу, без да отделя устните си от неговите, докато и двамата се намериха на земята. Тя леко го бутна назад, Траян я разбра и легна по гръб. Емилия го възседна и започна бавно да се извива над него.

- Ще свърша - изпъшка той.

- Недей - отвърна тя и леко се надигна.

- Не бягай - прошепна той, а тялото му продължи да се надига в синхрон с любовната игра.

Светлината се увеличи, той отвори очи и видя, че Емилия е отново над него. Пареща капка парафин падна върху гърдите му. Усети едновременно и болка, и удоволствие. Любовният ритъм отново ги залюля, но всеки път, когато Траян усещаше, че ще се изпразни, капчица парафин спираше за миг края и удължаваше удоволствието.

Когато Траян усети надигащия се оргазъм на Емилия, избухна и той.

После разпери ръце и крака настрани и си спомни за Витрувианския човек на Леонардо. Дали и той е изпитвал същото блаженство? Клепачите му натежаха.

Пареща болка в лявата му ръка го върна към действителността. Траян се надигна и видя, че си е изгорил ръката на пламъка на една от свещите. Нямаше значение. Отново се отпусна назад и едва сега усети камъчетата, които се бяха впили в гърба му. Стана и се огледа.

Емилия си беше отишла.