Веселото гробище

17

- Бабче, къде мога да намеря цигари? - попита Траян, смачвайки празната кутия.

- По това време само в кръчмата, синко - отвърна Бенда, взе кутията и я пъхна в печката. После добави: - Ако видиш Вампора там, кажи му, че трябва да говоря с него.

- Как ще го позная? - усмихна се Траян.

- По ризата и вратовръзката. Никой не ходи така из село.

- Искаш ли нещо да купя?

- Не се сещам - отвърна възрастната жена. - Магазинът е по-надолу, там, където е училището, но той затваря по обяд.

- Чао, бабче - Траян се наведе, целуна старицата по бузата и излезе.

Тръгна по улицата и когато зави наляво, пред него се изправиха четирима мъже с пушки на рамо. Траян се опита да мине отстрани, но мъжете не се отдръпнаха. Едър мъжага го попита:

- Ти кой си?

- Траян, внукът на баба Бенда - бързо отговори младежът, респектиран от мъжете с пушки срещу него.

- Този ли е? - изненада се Бончо Гладиатора.

- Не е - промърмори мъжагата.

- Вие да не сте Вампора? - попита бързо Траян, защото едва сега видя бялата риза и пъстрата вратовръзка на мъжа.

- Аз съм кметът - избоботи мъжагата. - Велизар Вампоров.

- Баба иска да говори с вас.

- Натам сме тръгнали.

Мъжете му направиха път и Траян тръгна надолу по улицата, но няколко пъти се оглежда назад, докато те се скриха зад завоя.

Странно село, помисли си той. Но много красиво. Тесни калдъръмени улици, по които трудно можеше да се разминат два автомобила, реставрирани къщи, върху които откриваше надписа - „За гости“ и номер на мобилен телефон. Не беше толкова забутано Кралево, както си мислеше. Нямаше да се изненада, ако има и интернет.

Траян видя надписа на кръчмата „При Мазачо“ и подсвирна неволно с уста. Надписът бе гравиран върху дървена плоскост с назъбени краища, закачена с две вериги над вратата. Той влезе вътре, но от яркото слънце на улицата очите му се присвиха и кръчмата му се стори мрачна дупка. Но не и момичето зад дървения барплот! Бе високо, с тъмнокестенява къдрава коса, която се спускаше на масури около бяло, елипсовидно лице. Тънки извити вежди, чип нос и малко по-голяма уста оформяха образа на местната красавица, помисли си Траян. Той бавно приближи към нея, като не спираше да я гледа. Момичето отметна назад с ръка къдриците си и едва тогава го видя. Огромните сини очи го погледнаха с уплах.

- Стреснахте ме - каза тя, като остави последната порцеланова чаша на плота на кафемашината. - Не съм чула кога сте влезли.

- Съжалявам, че ви уплаших - отвърна мъжът и бързо подаде ръка над плота. - Траян.

Момичето се поколеба, но стисна ръката му, като се представи:

- Валерия. А вие сигурно сте внукът на баба Бенда.

- Няма ли тайни в това село? - засмя се той.

- О, има! Но не се споделят с непознати - отвърна му шеговито тя.

- Има време. Ще се опознаем - многозначително каза младият мъж.

Валерия разочаровано го погледна и попита с неутрален тон:

- Какво ще обичате?

- Първо - двойно кафе. Не е ли по-добре да си говорим на „ти“?

- Щом искаш - повдигна безразлично рамене момичето.

Докато изчакваше кафето си, Траян се огледа - В единия ъгъл имаше тухлена камина, а по дължината на помещението бяха разположени няколко дървени маси. Кръчмата му напомни ловджийска хижа със закачените по стените трофеи - кожи на лисица и вълк, еленови рога, а върху камината бе поставен препариран бухал. Изненадаха го картините по стените.

- Кой е местният художник? - попита той.

- Баща ми рисува в Свободното си време. Заповядай - подаде му тя чашата с кафе.

Траян веднага вдигна чашата и отпи голяма глътка. Парещата течност излезе като фонтан от устата му.

- Хо! - успя да промълви той. Езикът му пареше.

- Ще ти дам студена вода - предложи Валерия, пусна чешмата и бързо му подаде чашата.

- Не искам - рязко отблъсна ръката й, при което водата се разля по блузата й. Сконфузено допълни: - Съжалявам.

Неочаквано и двамата се засмяха.

- Аз горя, а ти трепериш! - изрече младият мъж.

- Аз ще изсъхна, но ти пак ще гориш отвътре - отговори Ели.

- Ще ми мине. Не съм пил днес кафе. Дай ми и от онези цигари - посочи той неговата марка.

Момичето постави кутията на плота и върна рестото на мъжа.

- Ако имаш и огънче? - подхвърли Траян, докато късаше целофана на кутията с цигари.

- А да те прибера у нас не искаш ли? - продължи тя стария виц.

- С радост ще приема.

- А после знаеш ли какво ще стане?

- Ще ни бъде хубаво - присви очи Траян, напомняйки разгонен котарак. - Надявам се поне - допълни той.

- Ако можеш да се справиш със защитниците ми от ловната дружина... - загадъчно каза Ели.

- Млади ли са? - захили се младият мъж и изпъчи рамене.

- Не.

- Това е добре - кимна с глава Траян. - А много ли са?

- Само татко ти стига.

- Ще го приема този риск! - той махна нехайно с ръка.

- Да го извикам ли? - дяволито го погледна Ели.

- Е, не бързам чак толкова! Още не съм изпил първото си кафе.

- Ще изчакам тогава - засмя се момичето.

- Докато се справя с изстиналото вече кафе, ще ми разкажеш ли историята на Прокълнатата къща?

- Знам колкото теб - изненадано го погледна Валерия.

- Значи нищо, така ли?

- Нищо. - Тя дори разпери ръце настрани.

- Кой може да знае?

Момичето само повдигна рамене.