Веселото гробище

2

Поколеба се. Напоследък често й се случваше. Остарявам, помисли си тя. Преди години изобщо нямаше да се колебае. Неслучайно й викаха Щурата Стела. Нейният прякор го измисли единствената й любов - Коко Хлопката.

От малка играеше само с момчетата. Не я вземаха на сериозно, но тя винаги се мъкнеше с тях, търпеше подигравките им и все искаше нещо да им докаже. Веднъж дори се опита да пикае права, а майка й дълго се смя, когато се върна вкъщи с мокри гащички.

Остарявам, отново си помисли тя. Щом се връща все назад, значи няма какво да я чака напред.

Стела се ослуша, но долови само доволно пръхтене откъм конюшнята. Тя се наведе към металното корито, в което се отразяваха оранжевите пламъци от небето. Стри между дланите си няколко стръка маточина и ги пусна във водата. После се съблече бързо и се потопи във водата. Обичаше да се къпе със слънчева вода, напоена с аромата на билки. Отпусна се назад и тогава усети нервната вълна, която премина през корема й. Беше страх, неистов страх, който я остави без дъх.

Та се изправи и се огледа. Двуметровият стобор, изграден от камъни, скриваше двора откъм улицата. Старият орех хвърляше тъмна сянка върху тревата. Колелото от каруца, саксиите с „Дебела Мара“, стомните, наредени в ниши по стобора - всичко бе на мястото си. Но все пак усещането, че някой я наблюдава, не я остави.

Тя изскочи от коритото и на бегом влезе в къщата. Грабна пушката си, зареди я и отново излезе на двора. Не откри никого. А страхът й изчезна толкова неочаквано, колкото внезапно се бе появил.

Остарявам, за кой ли път си помисли тя. Дано никой не я е видял така - гола и с пушка в ръка да се щура из двора. Ще има да я поднасят всяка вечер в кръчмата на Мазачо. Наистина е Щурата Стела!

Влезе вътре и тогава чу камбаната. Майка й още не беше се върнала. Ами ако тя е... Не довърши. Облече се набързо и хукна към параклиса.