Веселото гробище

21

Предчувствието за беда не напускаше Бончо Гладиатора още от онзи ден, когато видя яйцето върху Прокълнатия гроб. Смъртта на Коко Хлопката само затвърди опасенията му.

Бончо седеше под лозницата и се оглеждаше. Пчелите жужаха наоколо и допълваха обедната тишина. Тогава защо не можеше да спре трепереното на гърлото си?

Но той си беше страхлив от малък. Израсна слаб и среден на ръст с рядка косица, щръкнали настрани уши и изпъкнала адамова ябълка. Сега косата му се изгуби съвсем, вратът му изтъня и буцата на шията му се очертаваше още по-ясно. Раменете му се приведоха и той изглеждаше съвсем изпосталял.

Така и не разбра защо останалите го взеха в компанията. Не можеше да се бие с другите деца, но наблюдаваше с ентусиазъм борбата им. Особено когато един срещу друг се изправяха Вампора и Балабана. Бончо обикаляше около двамата пехливани, ръкомахаше с ръце и от време на време се провикваше:

- Давай! Давай!

Не беше ясно на кого от двамата борци го казва. Що спестени пари бе загубил, за да залага срещу единия или срещу другия!

Ако Коко Хлопката заложеше на единия, Бончо залагаше на другия. Наричаше го историческа справедливост.

Веднъж на ливадата край Темното езеро Вампора и Балабана се скараха истински. Коко Хлопката предложи да решат спора чрез бой с тояги. Двамата великани го изгледаха начумерено, но се съгласиха. Коко заби малки съчки в кръг около тях и каза:

- Който пръв излезе от кръга, е победен!

- Гладиатори сте! - изрева възторжено Бончо. - Давай, Спартак! Давай!

Тримата му приятели неочаквано се засмяха.

- Кой е Спартак? - попита го учудено Коко.

- Не знаеш ли? - започна Бончо. - Бил е тракийски цар, става роб на римляните и после гладиатор - изговори бързо той.

Тримата отново се разсмяха.

- Този Спартак го знам - продължи Коко Хлопката и посочи към двамата борци. - Кой от тях сега е Спартак?

- Какво значение има? - отново скри пристрастията си Бончо.

- А ти не искаш ли? - попита го Коко.

- Какво?

- Да бъдеш гладиатор - каза зевзекът и закудкудяка. - Бончо Гладиатора! Бончо Гладиатора!

Тогава бяха в шести клас, а и досега така го наричат из селото. Не можеше да им се сърди. Дори ловец стана, принуден от приятелите си. Но никога не стреляше по жива цел. Не можеше и това си е!

Завърши литература и до пенсионирането си бе учител в местното училище. Но историята беше неговата истинска страст. Проучи всички документи за Кралево, които откри в местния архив, събра легендите и накара Мазачо да нарисува забележителностите на Кралевското землище. Той самият изписа няколко големи тетрадки, в които залепи рисунките на художника. Само не знаеше дали някъде да не разкаже за историята на Прокълнатия гроб... Не, рано беше още. Страшно е дори да си го помисли! А и яйцето постоянно му напомняше за тайната.

Бончо стана и реши да надзърне в тайника, за да се полюбува на последното си съкровище. Влезе в приземието, изградено само от камък, и се насочи към най-тъмния ъгъл. Още като дете там бе открил ниша, за която вярваше, че е съхранявала ценностите на рода му в минали времена. Дори един път се опита да отмести два камъка, но после се уплаши, че ще срути къщата и се отказа. Откакто тайно копаеше на Калето, бе сложил на нишата дървена вратичка с катинар, където криеше намерените в земята богатства. Притежаваше няколко медни монети, едно гърненце, отчупено леко в горната част, няколко наконечника на стрели и малка фигурка на бронзов конник. Нея харесваше най-много и не му се искаше още да я предава на местния музей.

Той отвори катинара и застина. Нишата беше празна. Някой бе ограбил съкровищата му.