Веселото гробище

74

Въпреки ранния час пред лечебницата чакаха неколцина старци. Засега бяха последни. Траян настани баба си на канапето, а той излезе навън. От време на време надзърташе вътре, но виждаше, че възрастната жена търпеливо чака реда си.

Тази сутрин той завари баба си, седнала на стола до прозореца. Ръцете й бяха на гърдите.

- Как си, бабче? - наведе се той и я целуна.

- Нещо ми прескача сърцето, чедо - отвърна баба Бенда, като пое дълбоко въздух.

- Да повикам ли доктора? - уплаши се Траян.

- Не, чедо... Ще ми мине...

Траян се огледа, видя, че старата жена не му е приготвила закуска, погледна към нея и изтръпна. Лицето й бе пребледняло и трудно си поемаше дъх.

- Да тръгваме, бабче - изрече той.

- Рано е. Докторът още не е отворил.

- Ще го чакаме там.

- Може да ми мине... - опъна се старицата.

- Ще чакаме пред медицинския пункт да ти мине - решително заяви Траян.

Неочаквано баба Бенда се изправи и сама тръгна към вратата. Внукът й я последва, прегърна я и бавно излязоха от къщата.

- Трябва да ти кажа тайната, преди да умра... - прошепна старицата.

- Няма да умираш! - скара й се той, но всъщност го беше страх.

- Ех, чедо... - погледна го ласкаво тя, а после направи опит да го успокои. - Не спах тази нощ... Може от това да е...

- Може.

Когато дойде техният ред, Траян се опита да влезе в лекарския кабинет, но баба Бенда го спря с ръка да изчака в приемната.

Той мълчаливо се съгласи и остана прав до вратата. След малко отвътре излезе медицинската сестра, огледа го и седна зад бюрото. Красавица, помисли си той. Тя бе червенокоса, с бяло лице и косо разположени сини очи. На фигурата й можеше да завиди елитна манекенка. Доколкото Траян можеше да прецени, годините на жената не бяха много повече от неговите. ......Погледна я право в очите, но тя не отклони поглед. Дори леко се усмихна, или на него така му се искаше.

- Траян, внукът на баба Бенда - представи се той.

- Знам, Софиянецо - тя отметна с ръка разкошните си коси назад. - Аз съм Емилия.

- Всичко се знае в това село - изпъшка младежът, запленен от разлюляните тъмночервени вълни.

- А знаеш ли къде е Калето? - прошепна тя.

Траян само кимна. Емилия стана от мястото си, отърка се в него, подобно на котка в краката на стопанина си, а ръката й го погали между чатала. Той усети, че нещо се размърда в гащите му. Толкова дни на сухо, помисли си той. Но от изненада не можа да пророни и дума.

- Чакам те там в полунощ - прошепна в ухото му красавицата и влезе в лекарския кабинет.