Ема Лайона

XКАК ФРЕНСКОТО ЗНАМЕ СЕ ПОЯВИ НАД ЗАМЪКА САН ЕЛМО

Николино мълчаливо слушаше как комендантът отдаваше заповедите си достатъчно високо, за да може пленникът да ги чуе.

Усилването на охраната го тревожеше. Но Николино познаваше благоразумието и мъжеството на тези, които му бяха пратили писмото, и разчиташе на тях.

Бяха му дали да разбере съвсем ясно, че растящите знаци на внимание имат за единствена цел да доведат до някакво предложение, или да го заставят сам да направи такова.

Времето минаваше, но в отношенията между коменданта и пленника не настъпиха никакви промени; само, като че ли от разсеяност, Бранди го остави на стената. Удари десет часа. Беше настъпило времето архиепископът да изпълни заповедта на Молитерно — да удари всички камбани.

При последният удар на часовника камбанариите на Неапол се затресоха от мощния звън.

Николино беше готов за всичко, но не и за такъв концерт, комендантът изглежда, също не беше подготвен. Невъобразимият шум го накара да се приближи да пленника си и да го изгледа с учудване.

— Да, разбирам ви, — каза Николино. — Питате ме какво означава тази ужасна вечерня. А току що аз самият смятах да ви задам съшия въпрос. Значи, не знаете?

— Понятие си нямам. А вие?

— И аз също.

— Да си обещаем тогава, че първият, който узнае нещо за това, ще го съобщи на другия.

— Съгласен съм.

— Това е непонятно, но твърде интересно. Често съм плащал не малки суми, за да наблюдавам в театър Сан Карло зрелища, далеч не толкова интересни.

А зрелището ставаше все по занимателно. Спрени посред адските си развлечения от глас, идващ, както им се беше сторило, от небето, ладзароните, които лошо разбираха божествения език, се спуснаха към катедралата да търсят обяснение.

Споменахме вече какво намериха там: великолепно осветената стара църква, мощите на Сан Дженаро на олтара, кардинала — епископ в парадни одежди, най-после, Рока Романа и Молитерно, облечени като покаяници, боси, в раса, с въжета на шията.

Двамата зрители — човек можеше да си помисли, че зрелището е замислено специално за тях, — видяха странната процесия, излизаща от катедралата, и чуха плача и виковете на молещите се. Факлите бяха толкова много, а светлината им-толкова ярка, че през далекогледа на коменданта, Николино позна под балдахина архиепископа, който носеше светите дарове, видя От двете му страни монасите, носещи главата и съда с кръвта на Сан Дженаро, и, зад всичко, Молитерно и Рока Романа в странните им одеяния, които не носеха нищо, като четвъртия офицер на Малбрук, или, по-скоро, носеха най-тежкия товар — греховете на народа.

Николино позна брат си, скептик като него самия, и Молитерно, също такъв скептик като брат му. И въпреки че в момента го занимаваха сериозни мисли, той не можа да не прихне при вида на тези двама покаяници.

„Какво означаваше тази комедия? С каква цел я разиграваха?“ Това Николино не можеше да разбере. Може би обяснението се криеше в особеното, характерно само за Неапол, преплитане на смешното и святото? Все пак, в дванадесет всичко щеше да му стане ясно.

Роберто Бранди, който не очакваше никакви разяснения, изглеждаше по-обезпокоен и нетърпелив от своя пленник: той също така добре познаваше неаполитанците и затова се питаше: не се ли крие зад този религиозен фарс някаква клопка?

Николино и комендантът с голям интерес следяха хода на процесията, докато тя не се завърна обратно в храма. Шумът постепенно утихна, факлите угаснаха, и всичко потъна в мрак и тишина.

Няколко къщи, овладяни от огъня, продължаваха да горят, но никой не се опитваше да гаси пожара.

Удари единадесет.

— Предполагам, че представлението е приключило, — каза Николино, който искаше вече да се върне в килията си, за да изпълни получените указания. — Какво ще кажете, скъпи коменданте?

— Ще кажа, че бих искал да ви покажа нещо, преди да се спуснете в покоите си, скъпи ми пленнико.

И той му направи знак да го последва.

— До сега бяхме заети с това, което ставаше в Неапол — от Мерджелина до Капуанската порта — с други думи, на запад, на юг и на изток, — а сега нека видим какво става на север. Макар че това, което ще наблюдаваме, не вдига много шум и не свети много силно, все пак си струва да му отделим минута внимание.

Николино позволи на коменданта да го отведе до другата страна на вала, противоположна на тази, от където току-що бяха наблюдавали Неапол. По хълмовете, обкръжаващи града от Каподимонте до Поджореале, той видя множество малки светлинки, придвижващи се с равномерната скорост на войнска част в поход.

— Виж ти, това ми се струва нещо ново! — възкликна Николино.

— И доста занимателно, нали?

— Това французите ли са?

— Те самите.

— Значи, утре ще влязат в Неапол.

— Не! В Неапол не може да се влезе толкова лесно, ако ладзароните не поискат това. Ще се бият два, може би три дни.

— А после?

— Какво ще стане после? Нищо. Ние с вас трябва да помислим, какво, добро или лошо за своите съюзници, които и да се те, може да стори в подобна ситуация комендантът на непристъпната крепост Сан Елмо.

— А може ли да узная, на чия страна, в случай на стълкновение, ще бъдат вашите симпатии?

— Моите симпатии? Нима умният човек има симпатии, скъпи пленнико? Вече ви изложих убежденията си, каза ви, че съм баща на семейство и ви цитирах народната пословица: „Мисли само за себе си“. Отидете в килията си и размислете над това. А утре ние с вас ще побеседваме за политика, морал и философия. А тъй като има още една пословица, която гласи, че утрото е по-мъдро от вечерта, вслушайте се в тази мъдрост и утре сутринта я споделете с мен. Лека нощ господин херцог!

Разговаряйки така, те стигнаха до горното стъпало на стълбата, водеща в килията и комендантът, като изпрати Николино до вратата, завъртя както обикновено, два пъти ключа.

Николино се озова в пълен мрак.

За щастие, не беше трудно да изпълни полученото указание. Той опипом стигна до леглото си и се хвърли отгоре, без да се съблича. Не минаха и пет минути, когато се разнесе вик, сигнал за тревога, след което последваха чести пушечни изстрели и три оръдейни залпа.

После тишината се възцари отново.

Какво се беше случило?

Трябва да признаем, че въпреки мъжеството, не веднъж проявявано от Николино, когато си задаваше този въпрос, сърцето му щеше да изхвръкне.

След десетина минути той чу по стълбата стъпки, ключът се завъртя в ключалката, заскърцаха резетата и вратата се отвори. На прага стоеше достойният комендант със запалена свещ в ръка.

Роберто Бранди затвори вратата с максимална предпазливост, постави свещта на масата, придърпа стол към леглото и седна до пленника, който не разбирайки намеренията на коменданта, следеше всичко това без да продума.

— Е, скъпи пленнико, — каза комендантът, сядайки до главата му. — Вече ви говорих за голямото значение на нашата крепост за събитията, които трябва да се разиграят утре.

— Значи, скъпи ми коменданте, дошли сте в такъв късен час, за да ме уверявате в своята прозорливост?

— Виждате ли, винаги е приятно за самолюбието, ако можеш да кажеш на умен човек: „Ето, аз бях прав“. Освен това, ако отложим до утре разговора за нашите общи работи, вие отказвахте да коментирате тази вечер, — сега разбирам защо, — ако отложим този разговор за утре, може да се окаже твърде късно.

— Кажете, скъпи коменданте, станало ли е нещо важно след нашата раздяла?

— Преценете сам. Републиканците, които са узнали по някакъв начин моята парола — „Позилипо и Партенопея“, се явили при часовоя на вратите. Само че този, който трябвало да произнесе паролата, сбъркал новото име на града със старото и кал Неапол вместо Партенопея. Часовоят, който явно не е знаел, че това е едно и също, вдигнал тревога. Започнала стрелба, моите артилеристи дали няколко залпа — инцидентът бил приключен. Така че, скъпи ми пленнико, ако в очакване на това събитие, сте легнали без да се събличате, сега можете спокойно да го сторите и да заспите, ако не предпочетете да станете и на тази маса да поговорите с мен, като с добър приятел.

— Какво пък, нека поговорим, — отвърна Николино. — Съберете всичките си козове и сложете картите на масата. Ще говорим.

— Да говорим: лесно е да се каже.

— Дявол да го вземе! Нали сам предложихте!

— Да, но са нужни някои разяснения.

— Какви? Говорете.

— Имате ли достатъчно пълномощия?

— Да, имам.

— Ще бъде ли това, за което се договорим, потвърдено от вашите приятели?

— Честна дума на дворянин.

— Значи няма повече препятствия. Седнете, скъпи пленнико.

— Вече седя.

— И така, господа републиканците биха искали да имат замъка в свои ръце, нали?

— След току-що предприетия опит да проникнат вътре, бихте ме сметнали за лъжец, ако започнех да ви разубеждавам.

— Да предположим, че някой си месир Роберто Бранди, комендант на тази крепост, би отстъпил своето място и длъжност на високо благородния и могъщ синьор Николино от рода на херцозите Рока Ромена и князете Карачиоло, — какво би спечелил от това бедния Роберто Бранди?

— Струва ми се, месир Роберто Бранди ме предупреди, че е баща на семейство.

— Забравих да кажа — съпруг и баща на семейство.

— Не е беда, на време се поправихте. Значи — жена.

— Жена.

— Колко деца?

— Две и то прелестни, особено дъщерята. Време е вече да помисля за задомяването й.

— Предполагам, че казахте това, не защото имате предвид мен?

— Не съм толкова честолюбив, за да летя нависоко. Не, това е просто проблем, който споделих с вас, защото е достоен да предизвика вашия интерес.

— Вярвайте, моля ви, че интересът ми не може да бъде по-силен.

— Как мислите, какво могат да направят републиканците за човека, който им окаже такава голяма услуга, а също и за жената и децата на този човек?

— Какво бихте казали за десет хиляди дуката?

— Господи! — прекъсна го комендантът.

— Изчакайте малко, оставете ме да довърша.

— Добре. Продължавайте.

— Повтарям: какво бихте казали за десет хиляди дуката за вас, десет хиляди дрънкулки за жена ви, десет хиляди за сина ви и десет хиляди дуката за зестра на дъщеря ви?

— Четиридесет хиляди дуката!

— Четиридесет хиляди дуката.

— Това всичко ли е?

— Да, дявол да го вземе.

— Сто и осемдесет хиляди франка!

— Именно!

— Не намирате ли, че за тези, които представлявате, е недостойно да предлагат сума, която не е кръгла?

— Добре. Да кажем, двеста хиляди ливри?

— Какво пък? Човек вече може да се замисли.

— И с какво ще завърши?

— Е, за да не се пазарим с вас, Да се спрем на двеста и петдесет хиляди ливри.

— Хубава сума!

— Добра придобивка — цяла крепост.

— Хм!

— Отказвате ли се?

— Размишлявам.

— Разбирате ли, скъпи ми пленнико, хората казват… цял ден ние с вас договаряме с пословици. Позволете ми да ви кажа още една: обещавам ви, че ще бъде последна.

— Добре, позволявам.

— Казват, че всеки човек поне веднъж в живота си има възможност да натрупа състояние, и работата е в това, да не изпусне този случай. Сега имам такава възможност. Здраво съм се вкопчил в нея и дявол да го вземе, не смятам да я изпусна.

— Не ми се ще да ви упреквам, любезни коменданте, — отвърна Николино — още повече, че мога само да похваля доброто ви отношение към мен. Ще получите двеста и петдесет хиляди ливри.

— Чудесно!

— Разбирате, че сега ги нямам в джоба си.

— Какво говорите, господин херцог! Ако всички сделки се плащаха предварително в брой, вероятно нито една от тях не би била сключена!

— Значи ще се задоволите с разписка!

Бранди стана и се поклони.

— Ще ми бъде достатъчна вашата дума, господин херцог. Дългът на карти е дългът на честта. А ние сега играем голяма игра, защото всеки от нас е заложил на карти главата си.

— Благодаря ви за доверието, господине — отвърна с достойнство Николино. Ще ви докажа, че съм го заслужил. А сага остава само да обсъдим изпълнението. Как да действуваме?

— За това искам да ви помоля, господин херцог, да бъдете колкото може по-снизходителен към мен.

— За какво? Обяснете.

— Вече имах честта да ви кажа, че държа случая здраво и няма да го изпусна, преди да натрупам състоянието си.

— Да, но ми се струва, че сумата от двеста и петдесет хиляди франка…Това не е толкова голямо състояние, господин херцог. Вие, който разполагате с милиони, трябва да го разберете.

— Благодаря.

— Не. Трябват ми петстотин хиляди франка.

— Господин комендант! Неприятно ми е, но трябва да ви кажа, че изменяте на думата си.

— С какво? Няма да ги искам от вас.

— Е, тогава работата е друга.

— Ако поискам от негово величество крал Фердинанд за моята вярност същата сума, която вие ми предлагате за измяна?

— О, каква грозна дума произнесохте!

Комендантът с присъщата за неаполитанците комична сериозност, взе свещта, отиде да погледне зад вратата, надникна под леглото и като се върна, постави свещта на масата.

— Какво правите?

— Проверих дали не ни подслушва някой.

— Защо?

— Защото съм умен и ловък изменник. Това е всичко.

— А защо смятате да накарате краля да ви даде за вашата вярност двеста и петдесет хиляди франка.

— Именно за това ми е нужно вашето снизхождение.

— Считайте, че го имате. Само ми обяснете.

— За да достигна целта си, скъпи ми пленнико, не трябва да бъда ваш съучастник. Необходимо е да стана ваша жертва.

— Това е доста логично. Какво пък, да видим как можете да станете моя жертва!

— Много просто.

Комендантът извади от джоба си пистолети.

— Но това са моите! — възкликна Николино.

— Тук ги забрави прокурорът… Знаете ли как свърши нашият добър маркиз Вани?

— Вече ми съобщихте за смъртта му и аз дори ви отговорих, че уви, не мога да съжалявам за него.

— Да така е. Значи, сдобили сте се с пистолетите си, които са се намирали някъде тук, с помощта на своите съмишленици. В крепостта има такива. Когато съм влязъл при вас, вие сте допрели пистолета да гърдите ми.

— Отлично! — засмя се Николино. — Ето така!

— По-внимателно! Заредени са. После, без да сваляте пистолета от гърдите ми, сте ме завързали за тази халка в стената.

— С какво? С чаршафа от кревата ми ли?

— Не. С въже.

— Нямам въже.

— Донесох ви.

— Охо! Вие сте предвидлив човек.

— Ако искаш да успееш, не трябва да пренебрегваш нищо, кали?

— Е, а после?

— После? Когато бъда завързан както трябва, ще ми запушите устата с носната си кърпичка и ще заключите вратата. После ще се възползувате от това, че съм имал благоразумието да изпратя на патрул всичките ми верни хора и съм оставил при вратите само дезертьори, за да вдигнете бунт.

— А как ще го вдигна?

— Няма нищо по-лесно. Ще дадете на всеки по десет дука-та. Тук има тридесет души. С прислугата — тридесет и пет. Това прави триста и петдесет дуката. Незабавно ги раздавате, сменяте паролата и командвате „огън!“, ако патрулът поиска да влезе със сила.

— А от къде да взема триста и петдесет дуката?

— От моя джоб. Само че разбирате, че това е отделна сметка.

— Която ще прибавите към двеста и петдесетте хиляди ливри. Отлично!

— След като станете господар на крепостта, вие ще ме развържете, ще ме затворите в своята килия и ще се отнасяте с мен толкова лошо, колкото добре се отнасях аз с вас. После, някоя нощ, когато ще сте ми изплатили двеста и петдесетте хиляди ливри и тези триста и петдесет дуката, вие от съжаление ще ме изхвърлите. Спускам се в пристанището, наемам лодка или фелука. Минавам благополучно хиляди опасности, добирам се до Сицилия и моля крал Фердинанд награда за своята вярност. Сумата, на която разчитам, вече ви е известна.

— Да. Двеста и петдесет хиляди франка.

— Разбрахте ли всичко?

— Да.

— Давате ли ми дума?

— Вече ви я дадох.

— Тогава — на работа. Дръжте пистолет, който сега можете да оставите на масата за по-безопасно. Ето и въжето и кесията ми. Не се бойте, стягайте здраво. Чакайте, не ме задушавайте с кърпичката си, имате още половин час, докато се върне патрулът.

Всичко стана точно така, както беше предвидил умният комендант. Заповедите той беше дал предварително, за да може Николино да се справи без никакви трудности. Бранди беше завързан, закачен за халката и в уреченото време кърпата запуши устата му. Вратата се заключи. Николино не срещна никого нито на стълбите, нито в подземията. Той се запъти направо в караулното помещение и, като влезе там, произнесе великолепна патриотична реч. Като забеляза известни колебание в редиците на пазачите, той разклати кесията си и произнесе магическите думи: „десет дуката за всеки“. При тези думи всички колебания изчезнаха и се разнесоха викове: „да живее свободата!“ Всички грабнаха оръжието си и побягнаха към постовете, заплашвайки ги, че ще открият огън, ако не побързат да изчезнат.

Патрулът наистина изчезна, както в театъра изчезват призраците, падайки през дупката на пода.

После въстаниците се заеха с ушиването на трицветното знаме, — което не им се удаде лесно — от старо бяло знаме, завеса за прозорец и червено одеало. Когато работата беше свършена, спуснаха белия флаг и го замениха с трицветния.

Най-после Николино си спомни за нещастния комендант, чиито права беше обсебил. Той влезе с четирима души в своята килия, заповяда да го развържат и извади кърпата от устата му, като непрекъснато държеше пистолета до гърдите му, и въпреки стоновете, жалбите и молбите, го остави на своето място в знаменитата килия номер три в подземието.

Затова на двадесет и първи януари сутринта събудилият се Неапол видя развяващото се трицветно знаме над замъка Сан Елмо.